И този път Питър Дилън го нямаше на уреченото място. Чака го половин час, след което си тръгна, разочарована от поредната лъжа. Качи се в полупразния автобус от линия 22, водещ от гарата до северните предградия и седна на една от последните седалки. След малко превозното средство потегли.
Минавайки през големия централен площад на Нюпорт, автобусът спря на поредната спирка. Качи се една група от пет младежа и две девойки, облечени в тениски, блузи и пуловери с жълто-оранжев цвят, които носеха две китари. Те седнаха на седалките недалеч от Сюзън и засвириха ведри и приятни мелодии. Сюзън обаче бе в лошо настроение, затова се обърна към прозореца и се загледа мрачно в пробудилия се град, като се опитваше да игнорира досадните звуци в съзнанието си.
След малко усети, че до мястото, където бе седнала, стои някакъв младеж. Музиката неусетно бе спряла, а той бе един от тези с жълто-оранжевите дрехи и от рамото му се бе провиснала китара.
— Извинявайте, госпожице, мога ли да седна срещу вас? — попита, като се усмихна мило.
— Да — без особен интерес отвърна красивото момиче, след което отново се загледа през прозореца.
— Вероятно много хора са ви казвали, че сте красива и ви е втръснало. Затова просто ще спомена, че имате много красиви очи.
— Благодаря — учтиво се усмихна Сюзън и отново се загледа навън. „Поредният женчо, който си мисли, че светът е негов“ — помисли си тя, гледайки през стъклото към прашния булевард.
— Моето име е Франклин Томас, но може да ме наричате Франклин — продължи той и протегна ръка. Сюзън също протегна своята и двамата се здрависаха.
— А вие как се казвате?
— Сюзън.
— Франк, не закачай момичето — подвикна майтапчийски един от другарите му.
— Бари, що не млъкнеш? — отговори Франклин весело и се обърна към Сюзън: — Нали не възразяваш да ти казвам Сю, просто не съм свикнал да говоря на пълни имена — „как си, Виктория“, „какво правиш Джонатан“ — много дипломатично звучи.
— Да — с лека усмивка отговори момичето.
— Виждам обаче, че не си в настроение. Не зная на какво се дължи, няма и откъде да зная, но защо не опиташ да се усмихнеш?
— Да се усмихна ли? На какво? — Сюзън погледна младежа в очите, показвайки някакъв, макар и малък интерес към започналия разговор.
— Ами просто ей така. Напук на проблемите.
— Ако беше толкова лесно, щях да го направя, повярвай ми.
— А защо не можеш? Просто се усмихваш и това е. Ще видиш как силата на проблемите ще намалее, а след време може да изчезне съвсем.
— Очевидно не си се сблъсквал с големи проблеми, щом разсъждаваш така.
— Може би. Или пък не съм се вживявал толкова в тях.
— Значи очевидно не са толкова големи. В такъв случай и да ги споделя с теб, няма да ме разбереш.
— Защо мислиш така?
— При теб всичко е усмивка, ти не приемаш нищо на сериозно. За теб всичко е шега, всичко е относително. Точно затова няма да успееш да ме разбереш.
— Че защо трябва нещата да се приемат сериозно? Прекалено скучно става. Ако можеш да решиш проблемите си, го направи, ако не — и да си в добро, и да си в лошо настроение, не можеш да промениш нещата. В такъв случай е по-добре да си в добро настроение. Нали?
— Ах, колко лесно звучи от твоята уста — изрече тихо и с наведена глава Сюзън. После я вдигна и каза по-ведро: — Трябва да слизам, беше ми приятно, че поговорихме.
— Ей, возиш ли се често по тази линия?
— Не особено.
— Ако искаш, пак да поговорим, аз съм с групата или в този автобус, или на площада. Извинявай, но просто не съм виждал такова момиче като теб.
Сюзън се усмихна на този комплимент и слезе от автобуса.
— Искам да се видим отново! — провикна се след нея Франклин.
— Да, моля — Питър вдигна телефона.
— Защо те нямаше на гарата? — със сдържан глас се обади Сюзън.
— Автобусът спря, нали знаеш, навсякъде има стачки, проблеми, и трябваше да чакам, докато тръгне — излъга Питър. За нищо на света не трябваше да споменава за премеждието си във влака, нито как се бе прибрал. А той кротко бе изчакал следващия влак, който мина след два часа и половина. Ако бе изчакал автобуса през Сейнт Валънтайн, той щеше да се прибере едва след четири часа. Сюзън не биваше да знае за Олтън.