В началото на втората седмица от престоя си в Стамфорд Франклин отново усети тежест в стомаха. Надяваше се тази тежест да е просто последствие от операцията. Повтори си го няколко пъти, като насочи мислите към тази част на тялото. Малко по-късно му се струваше, че вече не чувства напрежението.
Филип и Кони Милър се скараха на една репетиция. Изнервен от състоянието и от проблемите, свързани с ранената му дясна ръка, Филип даде воля на отрицателните емоции. Той обвини приятелката си, че не е била до него в тези трудни моменти, а е „избягала“ в Европа, където кой знае с кого се е запознала. Дори я нарече „недостойна“ и „кучка“. Кони Милър, която бе доста по-интелигентна от Филип, просто му отговори да върви „на майната си“. Тогава се намеси Сюзън — която участваше дейно в репетициите на групата, защото всички искаха точно тя да изпее някои от песните, докато Франклин го няма — и скандалът бе потушен. Тя ги хвана за ръце, заведе ги в коридора и ги помоли да поговорят на спокойствие, защото са изключително красива двойка. Двадесет минути по-късно двамата влязоха в залата усмихнати. Предстоеше концерт, организиран от „Спокойно общество“, под името „Да спрем безсмислените бунтове“, където „Хепибанд“ бяха специално поканени.
Имаше известно затишие от страна на агресорите и стачкуващите, което продължи около две седмици. Може би бяха решили да си дадат почивка, а и полицията бе прибрала по арестите някои от известните им водачи. По улиците вече бе по-спокойно, бомбите не тормозеха и не плашеха мирното население, хората отново излязоха на улиците и всеки спокойно поемаше задълженията си. Тук-там, в далечните квартали и предградията, някои остатъчни взривове стряскаха мирните жители, но те бяха редки и мимолетни. А повечето масови прояви в този период бяха организирани от „Хепи пийпъл“, „Спокойно общество“ или други мирни организации.
По време на концерта обаче нещата поеха в друга посока. В самото начало Сюзън, заедно с „Хепибанд“, изпълни три песни, които зарадваха многобройните зрители. Отвсякъде се възнесоха аплодисменти и радостни възгласи, вдигнаха се плакати с възхваляващи надписи. Голяма част от зрителите бяха с оранжево-жълти елечета.
По време на четвъртата песен обаче всички забелязаха масово раздвижване в задните слоеве. Сюзън, която бе в еуфория и в страхотно настроение, си помисли за миг, че някои от присъстващите скачат от радост, но накрая забеляза бухалки и други самоделни оръжия в ръцете им. Тя прекъсна песента и се провикна от сцената:
— Моля ви, нека да няма безредици! Моля ви, престанете!
В това време останалите от групата спряха да свирят. Проехтя взрив! После още един! Маса хора се разбягаха в различни посоки. Дойдоха двама полицаи, които поеха Сюзън и групата и ги преведоха зад сцената на безопасно място. Малко преди да слезе, Сюзън видя, че нападателите са част от многобройна група, идваща към събралите се на концерта, въоръжена с всякакви бойни и взривни приспособления.
— Бягайте! Бягайте…! — чуваха се подканващи викове, които бяха заглушени от още един гърмеж.
Полицаите качиха членовете на „Хепибанд“ в един автомобил и ги закараха на безопасно място. Сюзън бе шокирана, като непрекъснато повтаряше на полицаите, че трябва да се помогне и на останалите щастливци, та се наложи те да я успокоят. А отвън, в далечината, продължаваха да се чуват гърмежи и взривове.
Три дни преди края на лекциите и на престоя си в Стамфорд, Франклин отново почувства познатата тежест. Той си повтори няколко пъти, че е само илюзия, но тежестта не изчезна. Настроението му също се бе понижило, сякаш се чувстваше некомфортно в собственото си тяло, а вечерта за свой ужас вдигна и температура.
Нещо не бе наред с него.
На следващия ден след лекциите, той се гледаше дълго в огледалото. Не бе отслабнал, но изглеждаше някак блед, изпит и пожълтял, сякаш току-що излизаше от болница. Непрекъснато мислеше за тумора, който бе изваден наскоро от тялото му. Тогава всичко мина прекалено леко, прекалено оптимистично. Той не знаеше почти нищо за тази коварна болест. Бе слушал всякакви теории и истории, но не се бе замислял. Знаеше само, че ако не се открие навреме, се лекува много трудно и повечето пациенти умират в страшни мъки. Дали онзи тумор го бяха открили навреме? Франклин почувства как тревогата и страхът се мъчат да пробият в здравото му и обвито от дебел слой оптимизъм съзнание.
Трябваше да посети лекаря! Непременно трябваше да го направи!
Сюзън му се обади вечерта, а в гласа ѝ се четяха страх и тревога. Тя му разказа какво се бе случило по време на концерта, каза му също, че се е прибрала, без да знае какво е станало с останалите. Франклин я успокои в типичния си небрежен тон, успявайки да я убеди, че нищо лошо не би се случило с другите, че има полиция, която би се намесила. Франклин не ѝ спомена за тежестта в стомаха, тъй като не искаше да я травмира допълнително. След разговора Сюзън донякъде се успокои, макар все още да не можеше да се съвземе напълно!