— Не е това, което мислиш, ние сме само приятели — с леко подмазвачески тон се оправда Питър.
— Не искам да те виждам повече — изрече Сюзън и тръгна към спирката.
— Знаеш ли какво, проблемът си е твой! Аз не ти изневерявам! — викна по нея Питър и двамата с Натали влязоха в къщата.
Сюзън отново бе разстроена. Не се получи това, което бе планувала. Нямаше молби, нямаше тичане след нея. Той просто отведе другата у тях, сякаш нищо не бе станало. Този глупак се оказа абсолютно дърво, абсолютно животно, той нямаше грам съвест. Тя вече не знаеше как да постъпи, за да ѝ обърне внимание. А не знаеше дали би издържала, в случай че реши да не му се обажда.
В автобуса тя изглеждаше почти сломена. Не виждаше качващите се и слизащите пътници, не гледаше през прозореца прашните квартали на града. Взираше се единствено в мислите си, съсредоточена в някаква далечна точка. И точно поради тази причина не забеляза русолявия усмихнат младеж, който нахално седна срещу нея. Той трябваше да ѝ помаха пред лицето, за да може Сюзън да излезе от унеса.
— Как си, красавице? Не изглеждаш особено въодушевена от присъствието ми, както и от присъствието на всичко наоколо.
Това бе оня същият лековерен „мамин син“ с китарата, който я заговори миналия път. Сега тя осъзна, че чува тиха музика, идваща от музикалните инструменти на приятелите му. Тя отговори с половин уста:
— Просто не съм в настроение.
— А защо? Нали ти казах да опитваш да се усмихваш. Пак си изпуснала нишата — с веселяшки и съвсем леко укорителен тон каза той.
Сюзън леко се засмя.
— Ти беше Сюзън, нали? Гледай ти как съм запомнил. Мислех, че помня шест или седем минути, но я виж — изненада! Значи не съм чак толкова глупав.
— Да — усмихваше се тя, — а ти беше… Франклин, нали?
— И още съм.
— Хайде, Франк, пак се залисваш по красиви момичета! — подвикна шеговито един от приятелите му.
— Ами не, сега съм в пауза.
Този младеж ѝ действаше по някакъв нелеп начин. Не знаеше дали се дължи на ведрото му и сияещо лице, на сините му очи или на непринуденото му поведение.
— Ако искаш, може да споделиш — отново ѝ предложи той, но някакъв човек, седнал на друга седалка, се намеси неочаквано:
— Стига си тормозел хората бе, боклук! Не виждаш ли, че досаждаш? По цял ден се возите по автобусите и дрънкате простотии.
Тогава Франклин се обърна към сърдития и му отговори:
— Не зная, господине, дали преча или не, но вие определено пречите на добрата атмосфера тук. Лошото е, че позволявате на вашите проблеми да ви победят и чрез предизвикване на скандали се опитвате да ги потушите. Съгласен съм, че някои от пътниците харесват подобни зрелища като вашето току-що, но според мен биха се зарадвали повече ако видят как добрата хармония побеждава, както се случи. Така че вие несъзнателно се изложихте пред всички пътуващи в автобуса.
Пътникът махна небрежно с ръка, сякаш искаше да каже: „С луди не ми се занимава!“, но след това наведе замислено глава. Сюзън се засмя искрено и рече:
— Бива си те.
— Такива като него са лесна мишена. А теб какво те тревожи? Вече за втори път те виждам угрижена.
— Ох, не ми се говори. Няма значение.
— Понякога е по-добре човек да сподели с някого, защото му олеква.
— Просто не съм готова. Извинявай.
— Разбирам те. Невинаги моментът е подходящ.
Въпреки че Сюзън бе доста разстроена, тя хареса младежа.
— След малко пак ще дойда — каза младежът и тръгна към групата си. Отпред се разнесе тиха и отпускаща, но някак весела мелодия. Франклин запя, а в същото време засвири на своята китара:
Настроението на Сюзън се повиши, тя се отпусна и дори започна да се клатушка наляво-надясно в такт с музиката. Никой от останалите пътници не възрази. Щом песента свърши, младежът отново седна срещу нея:
— Хареса ли ти? — попита със звънкия си и свеж глас.
— Много. Наистина.
— Измислихме я преди два дни, но сега я посвещавам на теб. Искам вече да те виждам по-усмихната.
— Много мило, благодаря — отвърна скромно Сюзън.
— Виждам, че си по-добре. Дали имам известно участие в това?
— Да, определено. Но след малко ми идва спирката и трябва да слизам.
— Ех, хубавите неща винаги свършват бързо. Тогава се надявам друг път пак да се засечем. Нямаш си представа колко приятно ми беше.