— Така е, съгласни сме — каза Сюзън. — Наистина има много такива връзки, но те са плод на тип разбирателство. В тези случаи и мъжът, и жената имат по-освободено мислене, обичат секса и разнообразието, приели са този модел на поведение и са щастливи посвоему. Но във вашия случай нещата не са така, защото съпругата ти не го иска. Значи ти постъпваш егоистично спрямо нея!
— И какво трябва да направим? — попита виновно Силвестър.
— Единият начин е да се разделите и всеки да поеме към своето щастие, но този вариант не е добър, защото имате деца. Другият начин е да поговорите, да се разберете на какъв тип отношения искате се гради връзката ви. Може би така ще е най-добре и за двамата — изказа се Сюзън.
— И да оставя любовницата си, така ли?
— Защо не, ако е в името на семейството?
— Но нали точно вие учите, че за да е щастлив един човек, трябва да бъде в хармония със себе си?
— Така е, но не когато става за сметка на други хора — заключи Сюзън, която въпреки грижите ѝ напоследък, се държеше геройски.
Франклин остана при Робърт, докато той не заспа, след което отиде в стаята си. Хилъри го последва. Напоследък възрастната жена бе станала мълчалива. Тя непрекъснато се намираше под властта на тревогата и страха, борейки се с ужасните мисли. Франклин и този път се опита да разведри атмосферата, но на жената не ѝ ставаше по-добре. Тя тъгуваше за него и вече не можеше да го скрие.
Все по-натрапчиви мисли се появяваха в главата му. Реакцията на Питър днес не му даваше мира. Държанието на този негов приятел бе олицетворение на ИСТИНАТА, на скритото в сдържаните и приятелски усмивки на останалите приятели. Питър не трябваше да бъде съден за тази постъпка, той бе излял чувствата си, които в онзи момент бяха по-силни от разума му.
Когато Сюзън пристигна, Франклин и Хилъри погледнаха към нея с тъга, обич и огромна благодарност. Това момиче бе останало с тях и бе до тях в добро и зло. Сюзън първа наруши тежкото мълчание:
— Франк, Хилъри, искам да ви кажа нещо.
— Кажи, скъпа — подкани я Франклин.
— Ще си имаме БЕБЕ! — момичето се засмя със заразителна усмивка.
— Какво? — попита Хилъри и в гласа ѝ се усети едва доловима радостна нотка.
— Ще имам дете от Франклин! Онзи ден си направих тест, а преди малко отидох в болницата! Исках да съм сигурна.
— Скъпа, това е прекрасно! — опита да извика Франклин, ала думите му прозвучаха тихо и сипкаво! Усмихна се, но и усмивката му бе страдалческа, изкуствена. Той подпря ръцете си на масата и заговори тихо:
— Когато оздравея… когато оздравея, ще сме най-щастливата тройка — аз, ти и детето ни! — гласът му едва се чуваше. — Скъпа моя, благодаря ти, аз… аз те обожавам. Детето ни ще бъде най-щастливото, най-щастливото. Обещавам ти.
Франклин бе навел глава и се взираше в масата. Сюзън и Хилъри го гледаха мрачно и безмълвно.
— Сюзън, майко, страх ме е!
Двете жени не отвърнаха нищо, а продължаваха да го гледат. В очите на Сюзън се появиха сълзи.
— Страх ме е… страх ме е… страх ме е от смъртта! — и той заплака. Никога досега не бе плакал, освен в ранното си детство.
— КАКВО СЕ СЛУЧИ С МЕН, КАЖЕТЕ МИ? — закрещя Франклин, давайки израз на тези внезапни чувства. — ЗАЩО НА МЕН? ЗАЩО АЗ, КОЙТО ТОЛКОВА МНОГО ОБИЧАМ ЖИВОТА? СЮЗЪН, МАЙКО, СТРАХ МЕ Е! НЕ ИСКАМ ДА УМИРАМ! НЕ ИСКАМ ДА НАПУСНА ТОЗИ СВЯТ! ИСКАМ ДА СЕ РАДВАМ НА ЖИВОТА, НА ПРИЯТЕЛИТЕ СИ, НА ЛЮБОВТА, НА ВСИЧКО! ЗАЩО БОГ ИСКА ДА МИ ГО ОТНЕМЕ В ТАКЪВ ПРЕКРАСЕН МОМЕНТ?
Франклин плачеше неудържимо, Сюзън и Хилъри се бяха прегърнали и също плачеха. Те не бяха свикнали да виждат Франклин такъв. Можеха да успокояват, да дават съвети на другите, но в този момент и двете не знаеха как да постъпят. Защото бяха свикнали с мисълта, че той е този, който би могъл да изговори правилните думи, да ги насочи към правилния път. Той, а не те. Защото Франклин бе по-възвишен от тях.
След малко Франклин спря да плаче и сложи ръцете си върху рамената на Сюзън и Хилъри. Той заговори тихо:
— Знаете ли, че смъртта не е страшна? Когато човек умре, се пренася в прекрасния свят на сънищата, където красивите приказки оживяват, където можеш да видиш абсолютно всичко и да бъдеш истински щастлив. А след време, щом душата намери друго тяло, човекът започва да гради напълно новия живот. Смъртта не слага край на съществуването, защото душата се рее от тяло на тяло, докато не постигне своето съвършенство. Такъв е кръговратът на живота. Самата смърт не е страшна. По-страшно е, че ще изгубя вас, ще изгубя Робърт, приятелите си, ще изгубя… детето си.