— Трябва да изкачим карстовите скали и сме на върха.
— Да, на върха. А след това ще преминем от другата страна.
— От другата страна — повтори Робърт.
— Скалите са отвесни, трудни и високи, но ние не се предаваме.
— Катерим се по зъберите. Още малко. Още малко. Защо е толкова трудно това последно препятствие.
— Помагаме си. Ти ми подаваш ръка, аз я хващам и преодоляваме скалите. Още малко, Роби, и сме на върха. Още съвсем малко — вените по врата и шията на Франклин бяха изпъкнали и образуваха голяма грапава мрежа. Дишането му вече бе на пресекулки, но вълнението му бе толкова голямо, че той сякаш не обръщаше внимание.
— Готово Франки, аз вече съм горе! Подавам ти ръка. Хайде, дръж се! А така. Готово! Вече сме на върха!
— Да! Ние сме на върха! НА ВЪРХА!
— На върха, Франки! Ние сме победители! Сега трябва само да минем от другата страна!
— От другата страна — едва промълви Франклин, след което започна да се задушава.
Той се разтърси от гърчове, опитвайки се да си поеме дъх. Но не успяваше. От гърлото му излязоха зловещите предсмъртни стонове. Сюзън хвана ръката на Хилъри, а Питър прегърна Кони, извръщайки глава. Лицето на Франклин бе набраздено от дълбоките линии на мъчителната агония, а очите му блестяха от диво отчаяние.
— Франклин! — извика Хилъри. Сюзън я прегърна. Останалите гледаха с широко отворени очи.
След малко гърчовете спряха и тялото на Франклин се отпусна неподвижно на леглото. Мъченическата маска на лицето му изведнъж изчезна, отчаяният блясък в очите му сякаш се изпари. Франклин лежеше отпуснат на леглото, като че ли спеше с отворени очи.
Доктор Фреди Джокович приклекна до Франклин и взе ръката му, за да напипа пулс. След това докосна и шията му. Останалите го наблюдаваха със застинали погледи. Докторът се изправи, погледна към Хилъри и каза тихо:
— Съжалявам, госпожо Томас, Франклин е мъртъв. Час на смъртта — дванадесет и тридесет.
В този момент Хилъри падна върху тялото на Франклин и зарида със силен, отчаян рев. Сюзън коленичи до леглото и също заплака, прегръщайки сломената майка. Кони Милър се „впи“ в рамото на Филип, а Питър и Кони се прегърнаха силно, допирайки лицата си.
Всички плачеха.
— Франклин, момчето ми… Моята надежда… — шепнеше през сълзи Хилъри, отпуснала глава и ръце върху мъртвото тяло на сина си.
— Франклин… о, господи, не… само това не… — лицето ѝ бе почервеняло и подпухнало, устата ѝ бе пресъхнала. Доктор Фреди Джокович бе покрил лицето си с ръце, опитвайки да скрие сълзите си. Дори и в очите на Робърт, който до преди малко бе в еуфория, бяха навлажнени.
По едно време Питър се отскубна от прегръдката на Кони, отиде до леглото, където лежеше мъртвият му приятел, наведе се над него и затвори очите му. След това нежно го целуна по челото.
Нюпорт бе привидно затихнал. Тук-там остатъчни взривове нарушаваха покоя на хората, а някои изгорели сгради, дървета или съоръжения продължаваха да пушат, напомняйки за отминалата война.
В един от кварталите на града обаче кънтеше весела и ритмична музика. Танци и игри се виеха, като огласяваха с весел глъч притихналите улици. По едно от шосетата сякаш отново преминаваше „щастлив парад“ — хиляди облечени в оранжево-жълти елечета хора от „Хепи пийпъл“ играеха на ведрата музика, издавана от инструментите на „Хепибанд“.
Само по опечалените им изражения и по черната катафалка, движеща се с тромаво униние, можеше да се разбере, че това бе погребение.
Погребваха Франклин Томас.
Погребваха го точно така, както бе искал — с музика, танци, игри и щастлива музика.
Мрачният парад спря пред гробището „Нелсън парк“ и няколко гробаря пренесоха ковчега с тялото. Гробището бе прекалено тясно, за да побере множеството хора, които се трупаха пред елегантния му, украсен с множество декоративни орнаменти вход. Веселата музика спря едва когато носачите застанаха с ковчега до прясно изкопания гроб. После баптисткият свещеник излезе на преден план и започна да чете надгробното слово.
— … Вие трябва да знаете, че Бог е решил да приеме при себе си този млад човек, защото му е нужен в райските дела. Затова не бива да тъгувате. Любовта към починалите ни близки възлага на нас, живите, да се молим за спасението на душите им. Така ние им доставяме наградата, за което жадуват душите им — Божията благодат…
След като отецът приключи с прочувствената молитва, предаваща духа на покойника на Бога, под звуците на погребалния марш гробарите започнаха да спускат ковчега. Хилъри и Сюзън, облечени в черно, стояха най-отпред и плачеха тихо, подкрепяни от Питър и Кони. Всички наблюдаваха ритуала със сведени глави, гледаха как ковчегът с мъжа, променил живота и начина на мислене на толкова много хора, бе положен безвъзвратно в земята.