Бременната Сюзън едновременно буташе количката с Робърт и подкрепяше Хилъри, която бе изпаднала в дълбока покруса. До тях вървяха Питър и Кони, унесени в тягостни мисли. Изведнъж Робърт засия и посочи с ръце напред.
— Виждам го, виждам го!
— Кого виждаш, Роби? — попита Сюзън. Останалите спряха и погледнаха към него.
— Виждам Франклин! Виждам го!
— Франклин ли? — за пръв път заговори Хилъри, поглеждайки към единствения си жив син.
— Да, майко, Франклин!
Тя се втренчи напред, сякаш очакваше да види чудото:
— Къде е той, момчето ми?
— Той е оттатък! Той премина от другата страна!
— От другата страна! — повтори Сюзън. Някаква неведома искра премина и озари за миг опечаленото ѝ лице. — А ти не си ли заедно с него?
— Не — отвърна Робърт и наведе глава. — Аз останах. Още не бях готов да го направя.
— Щастлив! Много щастлив! По-щастлив от всякога!
— И как е той? Как го виждаш, Роби? — попита Хилъри?
Трета глава
4 години след смъртта на Франклин Томас.
За тези четири години популярността на „Хепи пийпъл“ бе нараснала главоломно. Те се бяха разпространили не само в Нюпорт, не само в Америка, а и в много страни по света. Благодарение на тях, войните и агресиите затихнаха, бомбите и взривовете престанаха. Всички вече знаеха за щастливците — тези, които се опитваха да постигнат или бяха постигнали този изконен душевно морален синхрон, този стремеж към великото щастие. Всички знаеха, че „оранжево-жълтите“ хора се срещаха навсякъде — по автобусите, по парковете, по улиците и на много други места; а с тях могат да споделят проблемите си, мислите си, радостите и тревогите си. От тях винаги могат да получат помощ, съвет или поне едно приятелско потупване. А това, в много случаи, се оказваше съдбоносно.
Хората ставаха все по-позитивни, по-оптимистични и по-щастливи. Светът постепенно се превръщаше във все по-добро място за живеене.
На всяка годишнина от смъртта на Франклин Томас, на гроба му се събираха хиляди хора. И днес, четири години след трагичното събитие, улиците, водещи към гробището „Нелсън парк“, бяха претъпкани.
Някъде навътре, сред тълпата, малко момче притича до мъж и жена, които разгорещено спореха за нещо:
— Недейте да се карате! — каза със звънливия си глас детето. — Тук трябва да бъдете щастливи!
Мъжът и жената се спогледаха, след което се обърнаха към малкото момче и му се усмихнаха. Жената го потупа по главата.
— Франклин, момчето ми! Ела тук! — извика усмихната и елегантна дама. Сюзън — бившата годеница на Франклин Томас, която сега бе главният отговорник на „Хепи пийпъл“. До нея се намираха Питър и Кони Дилън — които се ожениха миналата година и които бяха редом до Сюзън като нейни помощници. Зад тях стоеше Хилъри Томас — майката на Франклин. Тя също бе усмихната, подпряна на инвалидната количка, в която Робърт Томас гледаше с интерес хората около него. Детето тръгна към тях.
— Мамо, те се караха и аз ги успокоих! — отвърна то.
Силен глас от уредба прекъсна мислите на околните. Този глас бе на Грегъри от популярната банда „Хепибанд“, който стоеше пред високоговорителя. Зад него бяха застанали другите членове на бандата — Филип, Маркус Фрай, Моника и още две момчета, включени отскоро. Кони Милър не бе сред тях, тя бе напуснала Филип и потърсила щастието в Германия — където също бе част от „Хепи пийпъл“.
— Уважаеми присъстващи — започна Грегъри, — много се радвам, че всички отново сме заедно, за да отслужим тази панихида в чест на нашия любим приятел Франклин Томас. Надявам се, че в този момент всички, които го познаваха, ще си спомнят с умиление за него. Защото всички те знаят какъв човек бе той — всеотдаен, амбициозен и… истински. Нека благодарим на Сюзън, неговата съпруга, която се грижи за детето им — Франклин-младши, затова че продължава благородната му дейност. Нека благодарим на Питър и Кони Дилън, които са неотлъчно до нея, помагайки ѝ с всичко. Нека благодарим на Хилъри Томас, че е родила такъв син. И накрая, нека всички заедно кажем едно голямо „Благодарим ти, Франклин!“, на човека, променил света към по-добро, след което да помълчим за минута в негова памет.
От тълпата се чу хоров нечленоразделен звук, след което настъпи такова мълчание, че можеха да се чуят дори пчелите над гробището. След около минута Грегъри даде тон на „Хепибанд“ и те засвириха весела и игрива мелодия.