— Аха.
— И в един момент си казах: Аз имам много повече от него, защо и аз да не мога да бъда щастлив?
— И от веднъж стана щастливец, така ли?
— Не, разбира се. Това се гради с време. И с много старание. Просто си повтаряш — ще говоря с усмивка без значение от настроението си, няма да говоря лоши неща, няма да говоря зад гърба на другиго, около мен атмосферата трябва да е позитивна.
— И как тези неща могат да те направят щастлив?
— Всичко си идва от само себе си. Ще имаш повече приятели, защото на всеки ще му бъде приятно с теб. А повече приятели означава, повече хора, които биха те подкрепили и които биха ти помогнали в лоши ситуации.
— А защо си мислиш, че ще си щастлив, ако имаш повече приятели?
— Не многото приятелите са причината за щастието, а самото ти поведение спрямо тях. Просто ти предразполагаш другите към приятен разговор, от който се натрупват положителни емоции, които те зареждат с положителна енергия. И няма как в такъв момент да не се чувстваш щастлив. Тогава си казваш — защо пък да не е така всеки ден? И малко по-малко ти навлизаш в света на успеха, защото щастието предразполага успешен живот.
— А не е ли обратното — успешният живот да е причината за щастието?
— Не е. В много случаи може да си успял от финансова или друга гледна точка, но да не си щастлив. А човек, достигнал абсолютното щастие, няма как да не успее в живота.
— Значи според теб животът на онзи клошар е успешен.
— Точно така. Може би ще го разбереш след време.
Сюзън прекара страхотно с веселата компания и се отдели от тях късно вечерта, слизайки на спирката си с последния автобус. Никога не се бе чувствала толкова добре, рядко някой се бе отнасял с нея толкова мило.
Возеха се на автобусите, достигаха чак до другия край на линията и се връщаха обратно. Разговаряха с непознати, говореха за щастието и красотата на живота, свиреха и пееха весели песни по автобусите. Минаваха покрай много тълпи от стачкуващи граждани, които според тях носеха в себе си злоба и отрицателна енергия. В ранния следобед слязоха на централния площад, сред фонтаните и пейките с хора, където отново се забавляваха. Накрая отидоха в някакво невзрачно, но обширно помещение в изоставена сграда до централния площад, което държаха под наем, и там продължиха да свирят и пеят „щастливите“ си песни. Франклин Томас бе чудесен. Красивият младеж с кестенявата коса и сините очи оставяше все по-дълбока следа в съзнанието на младата жена. Вече наближаваше полунощ, когато тя каза:
— Скоро ще дойде последният автобус и трябва да го хвана. Утре съм на лекции, а след това на работа и трябва да се наспя.
— Ами добре, щом трябва — отвърна Франклин. — Искам да те попитам нещо.
— Слушам.
— Ще се присъединиш ли към нас?
— Ами… много съм заета със задълженията си. Аз уча, работя и рядко ми остава свободно време.
— Няма значение кога и как ще можеш да идваш, важното е да си с нас и да се стремиш към щастието.
— Ми… добре. Ще помисля.
— Искам да те видя пак — настоя Франклин.
— Утре вечерта след работа мога да сляза тук.
— Към колко?
— Към седем.
— Много добре, Сю. Утре в седем на площада.
Сюзън се прибра сияеща. Мислите ѝ този път бяха насочени към страхотната компания и по-точно към Франклин. Изключително много се радваше, че той поиска да се видят отново, макар и в момента на разговора тя да не реагира толкова въодушевено. Но това бе една от тайните на красивите момичета — не бива да се поддават толкова лесно на провокации. Или поне така да изглежда.
Когато видя телефона, се сети за Питър и настроението ѝ за миг се скапа, въпреки че още бе на гребена на приятната вълна от спомени за отминаващия ден. Все пак попита майка си, която живееше в другата част на къщата, дали някой я е търсел. И макар да получи отрицателен отговор и куп упреци, че се занимава с глупаци (имайки предвид Питър), тя не се разстрои особено.
Влакът се движеше по редовното разписание от Олтън до Нюпорт. Този път Питър Дилън не бе заспал, а се взираше заедно с много други пътници в неземната красота на планинската местност. Постоянното тракане на колелата не пречеше и не смущаваше младежа по пътя му към вдъхновението. Веднага след като се разделиха с Натали, той хвана влака за Олтън, за да отиде на друга среща. Младежът остана доволен от пътуването, макар и отегчен, поради други обстоятелства. Той се видя с една от красавиците — Пег, с която се бе запознал преди няколко дни на купона. Тя бе красива колкото Сюзън, но с далеч по-беден речник и възможности. Бе похарчил близо двадесет долара в някакви долнопробни кръчми или магазини за дрехи. Тази хубавица бе прекалено нахална и алчна. Сексът с нея не бе кой знае какво удоволствие — през повечето време стоеше неподвижна като дърво, сякаш с нетърпение очакваше края, след което да се потопи в любимата си телевизионна игра. Единственото положително в Пег бе красотата ѝ. Питър си даде дума повече да не се среща с нея.