А Сюзън? Тя отново щеше да го разпитва къде е бил, да му се сърди, че отново е излязъл несериозен. Трябваше да измисли начин, по който да се оневини. Знаеше, че майка му и баща му ще го посрещнат с думите, че тя пак го е търсила, а него го е нямало. Но красивата гледка действаше отпускащо и разведряващо на нервите му. Той отново щеше да измисли добро оправдание. А и Сюзън бе добро момиче — ще го приеме, независимо колко нереалистично звучи. Питър наблюдаваше красивите сини остри върхове и по лицето му грейна широка усмивка.
— Къде беше цяла нощ? Пак ли скита като луд? Знаеш ли как се притеснихме с баща ти? — настойнически го попита Хана Дилън, майка му, минута след като прекрачи прага на дома си.
— Ходих насам-натам. Звъня ли телефонът?
— Този път не.
— Не?! — учуди се Питър. — Никой ли не ме е търсил?
— Цял ден бях тук. Обади се единствено Мая, рускинята, и я поканих на кафе. Разказа ми за стачката, на която е присъствала, и как някои екстремисти са чупели витрини. Това беше.
— Значи Сюзън не ме е търсила? — попита Питър с нескрита радост.
— Сигурно вече ѝ е писнало от теб и от твоите глупави постъпки.
По-късно в леглото Питър Дилън мислеше за Сюзън. Беше добре, че не го бе търсила. Означаваше, че ще си спести едно обяснение. Но другият въпрос бе „защо“. Не се бе случвало да не му се обади, поне веднъж или два пъти на ден. Особено, ако е сърдита. Спомни си за вчерашния ден — тя го хвана с Натали точно преди да влязат вътре. Беше го засичала и друг път с момичета — по центъра, или в парка — но винаги му бе прощавала след малък скандал. Обаче този път не го бе потърсила цял ден. Питър не трябваше да си позволява да я губи — все пак тя бе най-доброто и красиво момиче, което бе имал. Утре тя ще му звънне, а ако не го стори, след обяд той ще се обади в работата ѝ. И тогава нещата щяха да се успокоят.
Лекциите на Сюзън минаха бавно, но тя бе в приповдигнато настроение. Следобед работата ѝ спореше — бе направила доста бройки, значително над дневната си норма. Малко преди края на работния ден, телефонът до нея звънна:
— Да, моля.
— Здравей, скъпа.
— Питър, кажи.
— Ами обаждам се да ти се извиня за оня ден — сърцето ѝ подскочи, защото за пръв път Питър се обаждаше, за да се извини. Гласът му звучеше виновно и искрено.
— Съжалявам, че реагирах така. Кое беше това момиче?
— Натали. Моя стара позната. Нищо общо нямаме, честно ти казвам! Тя се обади вчера и се видяхме само като приятели. Тя знае, че обичам само теб.
— Добре, Пит, не се притеснявай.
— Ще се видим ли по-късно? — отдавна не ѝ бе задавал този въпрос.
— Не мога, тази вечер имам други ангажименти — а тя отдавна не му бе отказвала среща.
— Какви ангажименти? — попита Питър и в гласа му се долови разочарование.
— Нищо особено. Затварям, че имам много работа.
— Чакай, чакай! Утре ще се видим ли?
— Ами утре става. Чао — и тя затвори телефона. Време беше да заиграе ролята на „принцесата“.
Франклин я чакаше на спирката, като в едната си ръка държеше малък букет с цветя. Този път беше сам. Тя беше там точно в седем.
— Къде са останалите? — попита Сюзън, след като Франклин ѝ даде цветята.
— Не може да сме все заедно. А и всеки от нас има лични дела. Утре пак ще се видим с тях — отговори, отново усмихнат и сияещ. — Толкова се радвам, че отново се виждаме.
— Защо точно мен? Защо така се радваш като ме видиш? Може би има и други момичета, с които би предпочел да бъдеш.
— Виж, Сю. На улицата често се запознавам с хора. Има сред тях много красиви момичета, или красиви жени, или дори красиви възрастни дами. Но в теб откривам много по-различна личност. Има нещо в излъчването ти, което е необяснимо, и не мога да кажа точно какво е — тук спря и изглежда леко се смути, след това попита: — А на теб приятно ли ти е да ме срещаш?
— О, да. С теб се чувствам… някак си… щастлива. Май е време да ти споделя нещо.
— Слушам те.
— Имам приятел — като че ли за миг нещо премина през него. Но изражението му остана ведро.