— Не, аз…
Когато видя Крис и баща си да преминават забързано отвън по коридора, Сутан вече беше с гръб към Морфея, защото бе побягнала от стаята.
— Виждам го!
Крис извърна глава.
— Кого? Сийв?
Но Воже вече се беше запътил натам. „Мога да го направя, минаваше му през ума. Мога да сложа край на тази лудост. Това може би ще послужи като изкупление за всичко, което съм сторил.“
— Мабюс! — прошепна той, като се промъкваше сред тръбите и подпорите в полумрака. — Чуй ме добре. Тук съм, за да те спася. Трябва да ми повярваш, аз ти прощавам за вси…
Внезапно краката му се отлепиха от пода. Воже се опита да изкрещи, но една ръка беше стиснала гърлото му. Не можеше да говори, нито да диша. Видя пред себе си лицето на Мабюс, изпито и напрегнато; една малка, синя вена, разполовяваща челото му, пулсираше сякаш със свой собствен, зъл живот.
— Tu… me… pardonnes? — Ти ми прощаваш? — се изтръгна задъхано от гърлото на Мабюс и той с такава сила блъсна Воже в един сноп ръждясали тръби, че цялото му тяло се разтресе като на марионетка.
— Mon Dieu — успя само да простене Воже, преди да се строполи върху изцапания с машинно масло циментов под.
Трангх се приведе над него, запъхтян като подгонено животно. Широко отворените му очи гледаха втренчено, а в съзнанието му като ярка река от разтопен метал течаха думите: Понякога се чувствам като сиротно дете… далеч, далеч от дома…
— Не ти си този, който трябва да ми прости. — Както и преди, всяка дума се процеждаше през стегнатото му гърло като отровен куршум. — По-скоро аз би трябвало да простя на теб. Но прошката предполага милост, а в мен тя не е останала. — Той протегна ръка и върховете на пръстите му докоснаха гърдите на Мило точно над сърцето. — Твоите хора изгориха всичката милост в сърцето ми.
Пръстите му се втвърдиха, докато Воже наблюдаваше в някакъв страховит унес подготовката на собствената си смърт.
— Вие заличихте от душата ми спомена за това какво означава милостта. — Ноктите му, остри като кинжали, разкъсаха прогизналата от пот риза на Воже, пронизаха кожата му.
— Сега, след всичко, което ти и тези като теб сторихте на народа ми, в своята върховна наглост ти очакваш от мен да съм благодарен за това, че ми прощаваш. — Червени вадички, лепкави и горещи, заструиха по костеливите гърди на Воже, потекоха в овалната вдлъбнатина на корема му. — Безполезно е. — Воже беше парализиран от нещо повече от ужас, несъмнено от последните останки на „кебатинан“ — единственото, което Трангх все още притежаваше. Той чувстваше болката така, както човек чува свирката на влак — все още далечна, но приближаваща с такава скорост, че съзнанието трудно може да възприеме движението й.
— Ти си част от тумора, който ни разяжда от мига, в който вие французите стъпихте на земята ни. — Стегнатите пръсти на Трангх, единственото оръжие, от което се нуждаеше, се забиха навътре в яростен „джуру“ с жестокост, отговаряща на изражението на лицето му — с отдръпнати назад устни, оголили жълтите му зъби. — А единственият начин да премахнеш тумора е, като го изкорениш завинаги. — Пречупени от силата на удара, ребрата на Воже изпращяха и острите им краища го пронизаха като стрели от лък. Тялото му се изви нагоре и кръвта бликна като фонтан, обливайки препънатата китка на Трангх с буйството на отиващия си живот.
В мига, в който се изправи, без да изпитва никакво удовлетворение или разкаяние, Трангх почувства бързото приближаване на Дансър и незабавно съжали, че така неразумно се бе отдал на акта на празно отмъщение. В безценните моменти, през които вниманието му бе съсредоточено върху смъртта на Воже, той бе изгубил представа за придвижването на Дансър и знаеше, че сега няма никакъв начин да избегне окончателния сблъсък с него.
Тъгата му продължи дълго след като Дансър се блъсна в него с цялата си тежест и двамата полетяха успоредно на стената, покрай снопове от изпускащи нара железни тръби и масивни подпори. Скоро към нея се присъедини и най-близкият й сродник, отчаянието. И единствено то му позволи да се отскубне и да побегне, препъвайки се, напред в чернеещия се мрак.
— О, Господи! — прошепна Крис, коленичил сред кръвта на Воже. Тъй като не знаеше къде е Трангх и дали няма, подобно на зъл дух, неочаквано да се върне, той хвана французина под мишниците и го повлече зад прикритието на няколко електрически табла. Струваше му се, че напредва невероятно бавно. Чуваше тежкото хриптене от дишането на Воже. После долови някакъв друг звук и целият се напрегна. Трангх!