В този миг телефонът иззвъня и Уолф сграбчи слушалката.
— Ало? Един момент. — Той взе химикалката си. — Да, кажете. — Уолф записа набързо нещо и затвори телефона. След това, погледна Даяна. — Току-що ми дадоха адреса, на който е позвънил Паркс. Мисля, че е най-добре да тръгнем веднага.
— Трябва първо да се отбия до тоалетната.
— Давай. Предпоследната врата вдясно, в дъното на коридора. Аз ще те чакам тук.
По пътя Даяна се размина с Ранди Брукс, помощника на Уолф. Плувнал в пот, той бързаше към кабинета на шефа си и не я забеляза. Тя се обърна, любопитна да види какво става.
— По дяволите, Брад, долу в ареста пак има произшествие — каза Брукс. — Мисля, че трябва да…
— Идвам веднага! — рече Уолф, като скочи от мястото си и го последва по коридора към асансьорите.
— Брад! — извика Даяна, но той вече бе влязъл в чакащата кабина. Когато се върна в кабинета му, тя седна зад бюрото и отново се обади в участъка, за да провери дали не я очакват още съобщения.
Тъкмо прослушваше първото, когато видя Ранди Брукс да тича обратно по коридора. Той едва си поемаше въздух, а лицето му беше бяло като тебешир.
— Случило ли се е нещо? — попита тя, но той вече беше отминал. Видя го да дава знаци на други хора по етажа и в същия момент забеляза суматохата край вратите на асансьорите. Затвори бързо телефона и го настигна.
— Какво има? — попита тя. Представи си пистолетни изстрели, Брад, прострян на пода в стаята за задържани. — Какво се е случило?
Брукс извърна глава към нея и тя видя широко отворените му очи. Гърдите му се повдигаха неудържимо.
— Не сега, мис Минг — рече той. — Опитваме се да определим…
— Какво?
— Ситуация от неизвестно естество.
— Господи, не можеш ли да говориш като човек! Случило ли се е нещо с Брад?
Той кимна, сякаш, след като тя сама бе засегнала въпроса, вече можеше да й каже.
— Бях на петнайсетия етаж, когато чух. Тичах по целия път до тук. Станала е ужасна злополука.
— Каква злополука?
Лицето на Брукс беше сгърчено: в ръката си държеше портативна радиостанция, която пращеше като кабел под напрежение. Там, където я бе хванал, по нея имаше черни следи като от мастило или сажди.
— Въжетата на асансьора, в който е бил, са се скъсали.
— Какво говориш? — Тя усети как стомахът й болезнено се сви. — Та ние сме на двайсетия етаж.
— Кабината е паднала чак долу в мазето.
— Как така? Ами аварийната спирачка?
— Право да ви кажа, не знам.
— Не — отсече тя. — Тук трябва да има някаква грешка.
Затичаха се рамо до рамо. Покрай нея профучаваха хора, всички викаха, някъде звучеше алармен сигнал.
Докато се спускаха надолу, сърцето на Даяна постепенно се изпълваше с ужас. Никой не поглеждаше към нея. В асансьора вонеше на пот. Ранди Брукс говореше в радиостанцията си. Тя се помъчи да чуе отговорите на многократно повтаряните му въпроси, но статичните разряди заглушаваха звука. Потресена и вцепенена, тя се молеше за Брад и се надяваше, че е още жив.
Долу шахтата бе озарена от бледата синя светлина на ацетиленовите горелки. Всички се потяха от теснотия и жега. Работата по изваждането на тялото от смачканата кабина вече беше започнала, но явно нямаше значение колко време ще отнеме. Поне не за Уолф.
Независимо от това, Даяна искаше да погледне. Без да обръща внимание на опитите да я спрат, тя скочи на дъното на шахтата и надзърна над раменете на мъжете във вътрешността на асансьора. Преди години, малко след завършването на академията, бе видяла катастрофа, при която един ТИР, хлъзгайки се по мокрия път, се бе врязал в лека кола с осемдесет и пет мили в час. Купето на колата беше също така жестоко смазано: металът бе срязал пътниците на две.
— Боже мой! — Тя се извърна и се препъна в една кислородна бутилка. Ранди Брукс я подхвана миг преди да падне по лице върху изцапания с масло и кръв цимент. Някой, виждайки я, че плаче, й помогна да излезе навън от светлината и жегата.
Едва по-късно, след като даде показанията си както пред вътрешната служба за охрана на Агенцията, така и пред следствената група на Нюйоркската полиция, тя се върна в кабинета на Брад Уолф и потърси адреса на абоната, чийто номер бе прочела върху портативния телефон на Рийд Паркс.
Адресът го нямаше.
В девет и половина Мило плати сметката. Четвърт час по-късно той и азиатката станаха да си ходят. И тогава Крис видя, че ги следят. Слаб виетнамец с лице на плъх, облечен в джинси и карирана риза, взе якето си с избродиран надпис „Л. А. ДОДЖЪРС“ и излезе след тях.