— Мога ли да помогна с нещо? Отиваш ли някъде? Мога ли да те откарам?
Нищо.
Слугинята беше изпаднала в транс.
Разбирайки, че е нахлула в някаква семейна драма, която не беше нейна работа, Ники се канеше да остави куфара и да продължи към дървената къщичка отзад, когато гласът на Джони Патрик проеча през антрето на втория етаж. Вдигайки поглед, тя го видя да тича по масивната вита стълба с двама мъже от двете му страни, които приличаха на бодигардове. Черни тениски, черни панталони, тъмни очила, толкова къси подстрижки, че черепите им лъщяха, и тела като на Хълк.
— Съобщете ми веднага щом разберете кога са заминали. Ако са на път към Париж — той погледна към единия от мъжете, който кимна — аз ще ги последвам веднага. Изкарайте пилотите на листата. Ще се срещнем там след час. Трябва ни плана за полета на Лиза. Платете на когото трябва, за да го получите. Шибана непредсказуема наркоманка. Не може да се откаже от дрогата. Вече мина половин час — извика той, когато те стигнаха до подножието на стълбите. — Ще се видим там. О, по дяволите — трябва ни някой, който говори френски, някой, който може да бъде дискретен. Последното, което искам, е таблоидите да започнат да душат наоколо.
Когато Ники се отстрани от пътя на двамата яки мъже, препускащи през вратата, Джони я зърна за пръв път.
— Ти говориш френски, нали? — Запознат добре с нещата, случващи се в една индустрия, които можеха да я извадят от мода за една нощ, той се върна към добрия тон, решен точно сега да направи така, че нещата да станат по неговия начин. — Каза, че баба ти ти е говорила на френски. — Темата бе повдигана веднъж на обяд когато обсъждаха различни френски вина и имена.
— Казах също, че френският ми акцент е доста чудноват. — Диалектът на баба й, която бе френска канадка, бе направо от осемнадесети век. И ако се нуждаеше от друго извинение, за да не тръгне, хората, които пътуваха с бодигардове, наистина, ама наистина я безпокояха.
— Имаш ли паспорт?
Очевидно чудноватият акцент не свърши работа.
— Да, но…
— Виж, ще те затрудня малко. Отиваме в Париж. Трябва ни някой, който говори френски, да дойде с нас, някой, на когото мога да се доверя.
— Наистина съжалявам, но не мога. Имам предвид… Имам бригади, които работят, и офис, който да ръководя, и клиенти, ами… да си го кажа направо, които ми крещят всеки ден.
— Какво ще кажеш за петдесет бона — сто — мамка му, не ми пука колко? Нямаш ли си офис мениджър?
— Ами, да… но…
— Те взеха Джорди — заяви мрачно той. — Не че шибаната ми бивша половинка не го е правила и преди. Но никога преди не е извеждала Джорди извън страната, а хората, с които се мотае, не са точно благородни и набожни християни. Така че наистина бързам, по дяволите. Можеш ли да ми помогнеш или не?
Сивите му очи се забиваха в нейните. Въпреки безцеремонното му мнение за нейния бизнес, тя наистина си имаше бизнес, който изискваше присъствието й. Винаги. Но сега бе разстроена и за положението на Джорди. Разбра че да бъдеш потомък на богатите и известните си има и някои недостатъци. И въпреки че Джорди приемаше навиците на майка си, точно сега тя вероятно плашеше малкото момиченце.
— Ще изпратя моите счетоводители да ръководят офиса ти. Трябва да имам поне десет. Какво ще кажеш?
Човекът знаеше как да преговаря.
— А със сателитните телефони постоянно ще поддържаш връзка. Можеш да оставиш номера в офиса си. Два, три номера. На самолета има пълно чекмедже с телефони. Виж — продължи той и страданието му си пролича за пръв път. — Джорди може да е в опасност. Наистина имам нужда от помощта ти.
— Кога тръгваш?
Усмивката му освети хладното, мрачно фоайе.
— Веднага. И благодаря.
— Не ми благодари още. Все още не съм сигурна и веднага изобщо не ми звучи добре.
— Ами след като ти вземем паспорта? — предложи той с едва доловима усмивка, усещайки, че най-накрая нещо в този негов адски ден се нарежда както трябва.
— Ще трябва да си събера багажа ако ще тръгвам.
— Ще ти купя всичко, от което се нуждаеш.
— Поне трябва да се обадя в офиса си.
— Можеш да им се обадиш от колата и да уредиш каквото трябва или да им звъннеш от самолета. Ще имаш на разположение дванайсет часа полет, за да говориш. Паспортът ти у вас ли е или в офиса?
— Боже, не те познавам много добре — изтърси тя, огласявайки най-сериозната си резерва. Всъщност щеше да излети извън страната с един сравнително непознат човек — без да се броят историите в Enquier и няколкото обяда.
— Какво ти трябва да знаеш? Кажи й, че съм надежден, Мария. Кажи й, че съм бил скаут.
Боже, тя дори бе забравила за присъствието на прислужничката. Тихите ридания на Мария се стопиха някъде отзад, зад нейната собствена недоверчивост и съмнения.