— Събираме се по празниците — обясни той. — У дома или в Напа — през ски сезона ни е по-добре да ходим у брат ми в Денвър. Той има деца; те са по-малки от Джорди, но се погаждат. Ами ти? Прибираш ли се у дома по празниците?
— Доста често. Родителите ми, брат ми и сестра ми имат ферма за дръвчета, така че Коледа е голяма работа. След като докарат дръвчетата в началото на ноември, всички се успокояват и започват да готвят. Цялото семейство готви, а Денят на благодарността и Коледа са огромните ни празници.
— Ти също ли готвиш?
— Разбира се. Аз правя сладкишите.
Той сбърчи нос.
— Без майтап!
Тя се усмихна.
— Това беше останало от редовното меню. Не че приготвянето на сладкишите е тягостно. Но татко прави колбасите и опушва бекона, мама се занимава със скандинавските кифлички и треската, по-голямата ми сестра е избрала коледните бисквитки преди да порасна достатъчно, за да мога да се оплача, а брат ми прави най-вкусните яйчени рула и печени картофи в поне три области наоколо. А всъщност инженерската диплома помага когато трябва да приготвиш сладкиши. Това е едно много прецизно изкуство. Другите от семейството ми са биолози и ги правят по-импровизирано.
— Значи ти си изключението.
— Като къщите, които строя — подкачи го тя. — Кажи ми, ти приличаш ли на другите от семейството ти?
Той се разсмя.
— Всъщност не. Татко работеше в мелница и пускаше радиото, за да слуша бейзбол, не музика. Мама е библиотекарка, вече пенсионерка, и нейната престава за музика са химните. Брат ми е учител по математика. Но никой не ми е мърморил заради пътя, който си избрах. Дори когато беше доста напечено. — През онези дни когато той купонясваше толкова яко, че чак забравяше кой ден е.
— И как създаде собствена компания?
— Вероятно така както ти си създала свой собствен бизнес. Просто се реших да го направя. — Той се усмихна. — Имах една гаражна група, която бе дяволски добра, за начинаещи.
— И как разбра, че са добри?
Той се отпусна назад в стола си и й пусна онази тренирана усмивка — която можеше да си слага като маска — без никакво усилие.
— Интуиция. Повярвай ми, музикалната диплома от Бъркли не е ключът към това, макар да не я отхвърлям напълно. Но повечето неща ги разбрах, учейки се от грешките си.
— А кога в живота ти влязоха бодигардовете? — Е, може би това не беше най-добрият преход, но тези типове си бяха страшнички.
Той се опули за част от секундата и после се усмихна:
— Смущават ли те?
— Ами, има нещо такова.
— Бари и Коул са тук за подкрепление.
— Точно от това се боя.
— Ти не си в опасност.
Тя се намръщи.
— Какво тогава означава подкреплението?
— Просто за обща помощ — отвърна спокойно той, очевидно долавяйки нервността в тона й. — Понякога ме измъкват от някои официални събирания; прекарват ме през тълпите. Или ако изляза да купонясвам, което вече правя доста рядко, те държат… — Той се поколеба.
— Държат жените надалеч?
Клепачите му се отпуснаха наполовина и за един кратък момент той обмисляше дали да не излъже, но после се отказа.
— Да… понякога. — После се върна към темата. — Не държа Бари и Коул постоянно до себе си — само за работа навън. Или в моменти като този. Малко допълнителни мускули никога няма да навредят.
— Обаче са на заплата при теб. — Тя виждаше, че мъжете се погаждат.
— Много хора са на заплата при мен. Виж, съжалявам ако са те изнервили, но не съм напълно сигурен къде ще намеря Джорди или с кого. Застраховам се и ги водя със себе си. Надявам се това да не е голям проблем за теб. Но ти си в пълна безопасност; имаш думата ми.
Това вероятно не беше най-подходящият момент да спори за различните им дефиниции за сигурност. Главното бе той да мисли за безопасността на дъщеря си.
— Съжалявам, че повдигнах темата — промърмори тя. — Мен програмата ме устройва. — Какво можеше да каже? Пусни ме да си вървя на десет хиляди метра височина?
— Ако имаме късмет, ще вземем Джорди за няколко часа и веднага обръщаме назад. Надявам се на едно кратко пътуване.
Но изражението му се промени когато намесиха и Джорди в разговора; той очевидно бе притеснен.
— Аз те тормозя заради бодигардовете, а ти си адски разтревожен за дъщеря си — извини се Ники чувствайки се адски виновна. — Наистина съжалявам.
— Няма проблем. — Той опита да се усмихне, но не успя да го направи много убедително. — Все си казвам, че на борда трябва да има някакъв екип който да наглежда Джорди — да са сигурни, че е добре, че не е уплашена. Но не знам…