— Боже, не! Не е необходимо.
Той сви вежди. Жените, които познаваше, не отказваха скъпи подаръци.
— Сигурна ли си? Можем да ги накараме да занесат някои неща в хотелската ти стая. Особено тези аромати на JAR? Трябва да са нещо наистина специално.
— Моля те, не. Не се нуждая от нищо и адски ще се стресна ако някой от Хермес дойде в стаята ми. — Тя махна с пръст надолу. — Виж ми дрехите. Аз не съм тип Хермес, или Шанел, или нещо подобно. Но благодаря — нали разбираш… за предложението. Ще бъда повече от щастлива ако утре успея да видя някои от новите изложби. В Лувъра има изложение на Ингрес и изложба с рисунките на Бернини или може би изложбата на Търнър ще бъде…
Тя бе благодарна на бармана, че дойде точно в този момент, прекъсвайки онова, което все повече заприличваше на несвързано бърборене, объркано, недодялано обяснение на това защо не може да приеме подаръците.
С елегантен жест барманът остави на мраморния плот бутилка вино.
— Поздрави от вашия приятел — обясни той, посочвайки към масата в ъгъла.
Когато Ники проследи жеста му, тя направо зяпна. Шон Пен се усмихваше и им махаше с пръст сякаш държеше пистолет.
— Ти познаваш Шон Пен! — прошепна тя без да е сигурна дали не трябва да се престори, че не го е видяла.
— Да. Знаем се отдавна. — Джони отвърна на поздрава, после се обърна отново към Ники сякаш не беше се случило нищо необичайно. — Ти гладна ли си? — попита той. — Тук имат добри ордьоври.
— Не, не, всичко ми е наред. — Тя все още се опитваше да осмисли факта, че Шон Пен се намираше само на около десетина метра и си пийваше докато хлапетата му си играеха на видеоигри. В нейния ежедневен свят — да оставим настрани богатите клиенти — тя никога не с срещаше с истински знаменитости.
— Аз ще си поръчам нещо. Забравих да ям. — Джони поръча различни ордьоври заедно с няколко вида сладкиши и докато Джорди продължава да ограбва машината с челюстите, той хапна, а Ники положи огромни усилия да не зяпа към Шон Пен. Обожаваше всеки негов филм.
Но, разбира се, накрая и тя хапна. Всеки знае, че не съществува такова нещо като лоша френска храна. Човек може направо да си умре дори за палачинките от уличните сергии.
Докато хапваха Джони я попита за дървената къщичка. Тя беше благодарна за това. За разлика от изисканите къщи и елитния свят на кинозвездите, дървените къщички я връщаха обратно на земята. Тя продължи да описва следващия етап от къщичката на Джорди — ръцете й се движеха бързо докато говореше, а идеите й се раждаха с жива яснота. Тя не говореше като проектант и не се изразяваше с неясни термини. Говореше за водопроводи, осветление, фина мазилка, затова как ще задоволи желанията на Джорди и своите собствени в цялата сделка.
Джони откри, че е направо очарован. Макар че снощи разговаряха и той я беше виждал няколко пъти у дома си, никога досега не бе усетил тази нейна огромна сърдечност. Беше напълно различна от обичайните му познати; различна в добрия смисъл на думата. Разпита я още за Минесота, чудейки се дали не е пропуснал нещо от миналото, което би могло да обясни защо сега постигаше такова специално разбирателство с нея.
— Наистина ли съществува такова място като Лейк Уобегън? — подразни я той. — Където мъжете са силни, жените — красиви, а децата — над средното ниво?
Тя се разсмя.
— Разбира се, и освен това — ние си имаме най-големите комари, познати на човечеството, и зимни температури, които вие, калифорнийците, не бихте понесли. Но повечето хора наистина са дружелюбни и приятни, а през лятото околността е тучна и зелена, за разлика от района край Залива. Навсякъде има езера — поне десет хиляди. Аз си имам колиба в едно от тези езера на север — на един остров. — Тя се усмихна. — На острова няма комари. И мечки.
— Уха. Мечки?
— Даже и вълци. Те вече не са застрашени благодарение на проекта за вълците, който бе стартиран преди години в Ели от един далновиден човек. Орлите също се завръщат с помощта на местните програми за грабливите птици. Срещу моята колиба в езерото има едно гнездо.
— Звучи ми като истинска пустош. Аз си имам колиба в Тахо, но районът все повече се превръща в голям град с високи блокове.
— В моя район си имам само гмурци. Не се вижда никакъв блок, а и няма вероятност да се появи. Твърде далеч е отвсякъде. Любимото ми място е оградената ми веранда. Тя виси над езерото с трамплин в единия край, за да можеш да скачаш при сутрешното си плуване.
— Приятно звучи. Ходиш ли често там?
— Не колкото ми се иска. Ами Тахо?
Той поклати глава.
— Почти не ходя. Бизнесът ми пречи.
— На мен го кажи. Аз работя с пет екипа и все още имам проблеми, трудно свързвам двата края.
— И сега аз те измъкнах.
— Хей — има смекчаващи вината обстоятелства. Всеки би се съгласил.
Той не беше толкова сигурен.
— И какво прави Бъди?
Той си спомни името на мениджъра й; този човек наистина обръща внимание на думите й.
— Бъди ще оцелее — отговори тя. — Той псува, аз слушам, той псува още, а после продължаваме живота си. Казах му, че ще се прибера скоро.
— Вдругиден. След като обиколиш музеите може да се срещнем за един късен обяд. Джорди ще трябва да поспи. Ще огледам с нея някои магазини за играчки, ти ще можеш да хванеш изложбите си, а на обяда ще можем да сравним впечатленията си.
— Това ми харесва.
— Добре — кимна той, преценявайки, че няколкото чаши вино вероятно са ускорили поканата му за обяд. Не възнамеряваше да я кани. Предпочиташе да не се обвързва — неговата мантра напоследък. Може би нейната освежаваща естественост го вдъхновяваше да не обръща внимание на нормалните процедури. Тя бе като струя свеж въздух в неговия синтетичен свят на измислиците, контролиран от общественото мнение. Дори в дрехите й не се усещаше никаква претенциозност. Панталон и тениска. Немарков панталон и обикновена тениска. А той знаеше разликата — марковите етикети бяха задължителни в неговия лъскав и ослепителен бизнес.
Първите трели от Вертиго отекнаха в джоба му прекъсвайки празните му размисли, и отваряйки телефона, той леко се намръщи.
— Извини ме — промърмори и се обърна, за да се обади.
— Да, казах, че ще го направя — промърмори с леко раздразнение в гласа си. — Обещах, нали? Да, наистина. Виж, Лиза, какво ще кажеш да ти звънна когато Джорди се запише?
Ники се опитваше да не слуша, но това бе невъзможно от толкова близко разстояние. Тя чуваше гласа на бившата му, макар че думите, които тя изричаше, бяха неразбираеми. Но тя не спираше да говори за нещо надълго и нашироко. Поне това беше ясно.
— И двамата сме на едно мнение — заяви Джони, напрегнат, но запазвайки самообладание. — Няма за какво да спорим. Подкрепям те напълно. Може ли да обсъдим това по-късно? — Докато монологът продължаваше, мускулите на челюстта му се стягаха и се отпускаха, ноздрите му се разширяваха и той накрая стисна устни и отсече. — Виж, затварям. Ще говоря с теб по-късно.
Затваряйки рязко телефона, той го пусна в джоба на сакото си, обърна се и направи гримаса.
— Съжалявам. Бившата ми боботи нещо, но се съмнявам дали утре ще си спомня.
— Обаче с Джорди всичко е наред, нали?
Издишвайки бавно, той погледна към машината и се усмихна.
— Да, животът е прекрасен. — Погледна отново Ники в очите. — Е, докъде стигнахме?
— Обяд, утре. — Не трябваше да казва това. Трябваше да каже нещо безобидно и да го остави да се сети сам. Но трябваше да признае, че наистина й се ходеше.
За момент той изглеждаше изненадан, сякаш е казала: „Роклята ми за Оскарите е готова.“ После дойде на себе си.
— Обяд — добре. Ще отидем в ресторант Доминик Буше. Джорди обича десертите, аз харесвам вината им, а главният готвач ми е приятел.
О, мамка му, той не се сети! Не че тя беше толкова любезна като го остави да се измъкне. Сигурно бе от парижкия въздух. Или тя се държеше като петнайсетгодишно момиченце, заслепено от зашеметяващия му външен вид. Както и да е, обяд звучеше добре.
— Имаш много близки приятели — отбеляза тя, потискайки всяко чувство за вина и изпитвайки само леко безпокойство.
— Това върви с професията. Не че се оплаквам. Можех да работя в мелницата Джорджия-Пасифик в Браг. — Той се усмихна. — Ако все още я има.