— Почти не ходя. Бизнесът ми пречи.
— На мен го кажи. Аз работя с пет екипа и все още имам проблеми, трудно свързвам двата края.
— И сега аз те измъкнах.
— Хей — има смекчаващи вината обстоятелства. Всеки би се съгласил.
Той не беше толкова сигурен.
— И какво прави Бъди?
Той си спомни името на мениджъра й; този човек наистина обръща внимание на думите й.
— Бъди ще оцелее — отговори тя. — Той псува, аз слушам, той псува още, а после продължаваме живота си. Казах му, че ще се прибера скоро.
— Вдругиден. След като обиколиш музеите може да се срещнем за един късен обяд. Джорди ще трябва да поспи. Ще огледам с нея някои магазини за играчки, ти ще можеш да хванеш изложбите си, а на обяда ще можем да сравним впечатленията си.
— Това ми харесва.
— Добре — кимна той, преценявайки, че няколкото чаши вино вероятно са ускорили поканата му за обяд. Не възнамеряваше да я кани. Предпочиташе да не се обвързва — неговата мантра напоследък. Може би нейната освежаваща естественост го вдъхновяваше да не обръща внимание на нормалните процедури. Тя бе като струя свеж въздух в неговия синтетичен свят на измислиците, контролиран от общественото мнение. Дори в дрехите й не се усещаше никаква претенциозност. Панталон и тениска. Немарков панталон и обикновена тениска. А той знаеше разликата — марковите етикети бяха задължителни в неговия лъскав и ослепителен бизнес.
Първите трели от Вертиго отекнаха в джоба му прекъсвайки празните му размисли, и отваряйки телефона, той леко се намръщи.
— Извини ме — промърмори и се обърна, за да се обади.
— Да, казах, че ще го направя — промърмори с леко раздразнение в гласа си. — Обещах, нали? Да, наистина. Виж, Лиза, какво ще кажеш да ти звънна когато Джорди се запише?
Ники се опитваше да не слуша, но това бе невъзможно от толкова близко разстояние. Тя чуваше гласа на бившата му, макар че думите, които тя изричаше, бяха неразбираеми. Но тя не спираше да говори за нещо надълго и нашироко. Поне това беше ясно.
— И двамата сме на едно мнение — заяви Джони, напрегнат, но запазвайки самообладание. — Няма за какво да спорим. Подкрепям те напълно. Може ли да обсъдим това по-късно? — Докато монологът продължаваше, мускулите на челюстта му се стягаха и се отпускаха, ноздрите му се разширяваха и той накрая стисна устни и отсече. — Виж, затварям. Ще говоря с теб по-късно.
Затваряйки рязко телефона, той го пусна в джоба на сакото си, обърна се и направи гримаса.
— Съжалявам. Бившата ми боботи нещо, но се съмнявам дали утре ще си спомня.
— Обаче с Джорди всичко е наред, нали?
Издишвайки бавно, той погледна към машината и се усмихна.
— Да, животът е прекрасен. — Погледна отново Ники в очите. — Е, докъде стигнахме?
— Обяд, утре. — Не трябваше да казва това. Трябваше да каже нещо безобидно и да го остави да се сети сам. Но трябваше да признае, че наистина й се ходеше.
За момент той изглеждаше изненадан, сякаш е казала: „Роклята ми за Оскарите е готова.“ После дойде на себе си.
— Обяд — добре. Ще отидем в ресторант Доминик Буше. Джорди обича десертите, аз харесвам вината им, а главният готвач ми е приятел.
О, мамка му, той не се сети! Не че тя беше толкова любезна като го остави да се измъкне. Сигурно бе от парижкия въздух. Или тя се държеше като петнайсетгодишно момиченце, заслепено от зашеметяващия му външен вид. Както и да е, обяд звучеше добре.
— Имаш много близки приятели — отбеляза тя, потискайки всяко чувство за вина и изпитвайки само леко безпокойство.
— Това върви с професията. Не че се оплаквам. Можех да работя в мелницата Джорджия-Пасифик в Браг. — Той се усмихна. — Ако все още я има.
Четиринадесет
— Ето, ето, вземи още малко, ще те отпусне.
— Той е пълен задник — промърмори Лиза Джордан, вземайки малката стъклена лула от Шантел. — Затвори ми.
Красивата жена с вид на безпризорно дете прокара пръсти през късите си черни къдрици и се усмихна едва-едва.
— Той не е задник и ти го знаеш. Той е адски красив и почти никога не ти създава неприятности. Плюс това той ти донесе тази хубава трева.
— Все още се дразни.
— Не са ли такива винаги? Виж как се намуси Юри когато каза, че ще пуснеш Джони да влезе.
Лиза махна с ръка, а леко загорелите й рамене се повдигнаха едва забележимо.
— Но Юри се оправи когато му казах, че може да дойде с мен на следващата ми премиера. Той обича да купонясва и да се забавлява.
— Също така няма нищо против да бъде част от международната кино сцена — промърмори Шантел.
— Е, това ми дава предимство — измърка Лиза. — А аз обичам да имам предимство.