Е, щеше да се извини за памучното си бельо или може би щеше да се държи като зрял човек и нямаше да казва нищо.
Накрая тя реши да не прави нищо. Така беше по-лесно.
Нека той да прецени сам.
Знаейки репутацията му с жените, той вероятно ги беше виждал всякакви, от онези, които използваха кожени ремъци, до онези с коланите на целомъдрието. Действително се носеше тази история, която всички опровергаваха, за него и за онази монахиня в Италия. Даже Ватикана сътрудничеше на славата му.
Е, това се казва да имаш лоша слава.
След нещо такова как би могла да сгреши? Така че — майната му! Щеше да види какви питиета предлага мини барът. И щеше да си пийне едно.
Двадесет
Тя отвори една от онези мънички, микроскопични бутилчици шампанско, които вероятно струваха цяло състояние, и я изпи на две глътки. За щастие не тя плащаше за мини бара. И отбелязвайки това, тя извади още една микроскопична бутилчица и я изпи по-бавно. На три глътки.
Трябваха й успокоителни. Нали?
Макар да предполагаше, че това е най-старото извинение на света — нуждая се от едно питие, за да се успокоя, или за да разведря скапания си ден, или поради някаква друга неубедителна причина, извиняваща пиянството.
Но в нейния случай беше вярно. Успокоителното й трябваше отчаяно.
Защото не всеки ден или всяка седмица й се падаше възможност да бъде с Джони Патрик или с някой като Джони Патрик — всъщност, честно… никога не й се бе падала такава възможност.
Въпреки шампанското тя все още беше напрегната. Нуждаейки се от нещо за разсейване, включи телевизора и седна да гледа Sky News защото това бе единственият канал на английски освен CNN. Още по-добре, те излъчваха предаване за шотландската архитектура. Дали това бе щастливата й нощ — в много отношения — или какво? Тя обичаше шотландската архитектура.
След още няколко набега до мини хладилника — шоколадът бе храната, която я успокояваше когато изпаднеше в стрес — тя изяждаше последния трюфел от красивата кутия, вързана със синя панделка, когато буквално подскочи от стола след почукването.
Дали наистина не се нуждаеше от някакво много силно лекарство, което да я успокои?
По-доброто планиране щеше да се превърне в нейна мантра за в бъдеще. Лишена от фармацевтичната възможност за момента обаче, единственият й избор бе поне да се прави на спокойна. Когато отваряше се усмихна приятно, но не прекалено, задържайки ръце зад гърба си, за да прикрие треперенето.
— Джорди трябва да е заспала. — О, боже, дали това не беше една много тъпа забележка или какво?
Той изглежда не забеляза.
— Да. Заспа бързо. Върни също. — Той се усмихна. — Свободен съм за нощта.
Не трябваше да казва „свободен за нощта“ с този нежен, дрезгав глас. Това веднага отприщи поток от невероятно живи, похотливи образи, който заля съзнанието й. Тя опита решително да не им обръща внимание. Но някои от най-добрите нямаше да изчезнат — като онзи със силното, голо тяло на Джони, отпуснато над нейното преди малко.
Престани! Вземи се в ръце!
О, мамка му! Трябва да е казал нещо. Гледаше я с очакване.
— Съжалявам, мислех си за страхотната вечеря — излъга тя, а креватната сцена в главата й устояваше и на най-огромните й усилия да я прогони от там.
— Просто те питах дали искаш да отидем някъде за по едно питие?
Той се облегна в бравата, изглеждайки адски секси, а студените му, вълчи очи питаха нещо напълно различно. Този поглед внезапно я доведе до едно от онези кръстовища — нали знаете… където човек прави морален избор (но все по-властното естество на креватната сцена в главата й я поставяше в неизгодно положение.)
Къде да отправи въпросите за добродетелта. (Същото по-горе.)
От друга страна, това не беше деветнадесети век, жените бяха освободени с контрола на раждаемостта, с надеждни професии и заплати. Слава богу за гласа на разума. Въпреки това, освободена или не, тя все още не му беше отпуснала напълно края — по отношение на морала.
Какво, по дяволите, реши тя, ако тя трябваше да се притеснява за добродетелта, то и той трябваше да го направи.
— Ти решаваш — предложи тя, мятайки топката обратно в неговото поле.
— Тогава ще вляза.
Човекът нямаше проблем с вземането на решения.
— Заповядай — покани го тя, махна му с ръка и се награди с няколко точки за това, че успя да се справи с нещата с обичайното си извъртане. Е, това си беше лош навик. Още утре щеше да се справи с него.
Докато минаваше, той се наведе и докосна леко устните й със своите.