— По-добре не го правете докато не се върна. — Гласът на Джони беше мек, но той погледна доста сериозно Върни. — Като приключите тук, Бари ще ви закара обратно в хотела.
Върни кимна; щом Джони се беше обадил на Бари да дойде да ги вземе, очевидно нямаше право да задава въпроси.
— Е, ще поработим върху онази приказка, която пише Джорди.
— Тате, вече съм на десета страница. Върни ми помага с правописа, но иначе всичко останало си е мое.
— Наследила е твоя творчески талант. — Върни се усмихна на Джони. — Много увлекателна история.
Джорди посочи с пръст към баща си.
— Но не можеш да я прочетеш докато не е готова.
— Както кажеш, сладичко. Няма да се бавя. Скоро ще се върна.
Той махна с ръка и поведе Ники към изхода на ресторанта, когато се чу мъжки глас.
— Хе, Сърфиста!
Тя усети как стискането на Джони се стяга, но усмивката му си остана на място, когато се обърна към съседната маса.
— Хей, Майки! Светът е малък…
— Ние сме тук за състезанията. Ами ти?
— Здравей, Джил. — Джони кимна на жената, седнала на скамейката до Майки. — Аз само минавам. Това е Ники Леду. Ники, Майки и Джил Чеймбърс. Учихме заедно в гимназията.
Майки вдигна палец.
— Шампионският ни футболен отбор през последната година, нали?
— Благодарение на теб. Майки ни беше куотърбек — обясни Джони.
— Ако старите ловки пръсти не хващаха всеки мой пас, никога нямаше да успеем. Е, как вървят нещата при теб?
— Не мога да се оплача — отвърна Джони. — Нали знаеш, все здраво бачкане. Как е юридическата фирма?
— Държим се над водата. Трябва да се върнеш и да се пуснем по вълните на Каспър бийч.
— Боже, не съм сърфирал от години.
— Аз ходя с моите хлапета. — Майки се усмихна. — Нали знаеш, поддържам форма… или поне се опитвам.
— Боже, това звучи добре. Ще ти звънна. Имам среща, иначе щях да остана да си побъбрим. Беше страхотно, че ви видях.
Докато се придвижваха към вратата, Джони сподели:
— Двамата с Майки гледахме прогнозата за времето и чакахме големите вълни. Там няма сърфиране от световна класа, но е адски забавно. — Той въздъхна. — Боже, животът се променя така дяволски. На телефона беше Лиза и се е забъркала в някаква проклета каша. Трябваше да се обадя на Бари и Коул. Не че трябва да идват отдалеч — изръмжа Джони. — Бяха паркирали от другата страна на улицата.
Лично Ники се радваше, че те игнорираха нарежданията на Джони да останат в хотела. Разговорите за наркокартели и за пране на пари я изнервяха.
— Те просто се тревожат за теб, това е всичко — отбеляза тя.
— Предполагам — промърмори той когато излязоха навън. — Ще ме извиниш ли за минута! — Той тръгна към мерцедеса, паркиран до бордюра. Дясното стъкло се смъкна, а той се наведе напред и заговори бързо.
Гласът му бе толкова тих, че Ники не чуваше какво казва, но се усещаше, че е вбесен. Тонът му беше рязък, тъмните му вежди — присвити в гримаса, а после той извика достатъчно високо, че да го чуят всички:
— Шибаната Лиза! Тя е една постоянна беля.
Секунди по-късно Бари придружи Джони обратно. Когато влезе в ресторанта, Джони хвана Ники за ръката.
— Ще вземем колата. Бари, Върни и Джорди ще се върнат с такси.
Миг по-късно той помогна на Ники да се качи в мерцедеса и се настани до нея. Коул им кимна от предната седалка до шофьора, колата потегли и се включи в трафика. Коул се обърна.
— Накъде, шефе?
— Лиза бе в истерия както обикновено, но доколкото ми е ясно, имаме две възможности. Тя шептеше — очевидно гаджето й е вбесено, че е взела от неговите… думите й не бяха много ясни. Но очевидно имаше нужда от помощ; това поне разбрах. — Той се усмихна нервно. — Звучи ли ти познато?
— Изпитвал съм го и преди, шефе. Тази жена е в постоянна криза.
— Съгласен съм с това, но сега май че е загазила здраво. Типовете, с които се размотава, са некадърни гамени, но татковците им като нищо могат да изпратят един-два ударни отряда.
— Няма за какво да се тревожим. Взехме допълнително оръжие. Твоето е под моята седалка.
— Нови неща — допълни шофьорът с отчетлив акцент от Бронкс. — Първокласна стока.
— И така, къде отиваме най-напред? — попита Коул.
— Магазин в Петнадесети район. — Джони им даде адреса.
Допълнителни оръжия. Дали бе чула добре?
— Той не каза ли допълнителни оръжия? — промърмори Ники, удряйки Джони по ръката, само за да се увери, че й обръща внимание.
— Ти няма да си в опасност — отговори Джони, зает с разкопчаването на чантата, която извади изпод седалката на Коул.
— Защо тогава се нуждаете от оръжия? — въздъхна тя. Колите с оръжия в торби под седалките бяха адски далеч от нормалния й начин на живот.