— Трябваше да забавиш и да помиришеш розите.
— Говори за себе си — отвърна сладко тя. — Но много ти благодаря. Отново. — Тя се наведе и докосна изпълнената с кръв глава на неговата ерекция. — Сигурно си мислиш, че е твой ред.
— Всъщност, не. — Той се наслаждаваше. Тя беше необикновена наслада. Дръзка и наивна едновременно. Независима и провинциално учтива. — Забавлявам се. Толкова е лесно да те възбудя.
— Заради теб е. Зарад теб. Аз съм лакома, ненаситна — тя се усмихна — изгубила съм си ума. И нека ти кажа, това е дяволски хубаво чувство.
Той се разсмя.
— А сега какво?
Тя опули очи.
— И ме питаш? Колко учтива да бъда?
— С мен всичко е наред, стига да не нападаме животни.
Тя се усмихна.
— Ще обезпокоим ли някого ако седнем на балкона, под лунна светлина? Не ми се случва често да ходя на такова места.
— Другите спят край басейна. Няма да обезпокоим никого.
Тя се наведе и го целуна, нежна, продължителна целувка.
— Благодаря. За всичко. Сериозно говоря. Наистина си прекарвам страхотно.
Гърдите й се притиснаха в неговите, а топлината на тялото й бе мека като коприна, сладкият й, добър характер преодоляваше неговата обичайна сдържаност. Плъзгайки длани надолу по гърба й, той я задържа в ръцете си и прошепна:
— Аз трябва да ти благодаря. Никога не съм усещал тази магия.
Тя отговори също толкова поетично:
— Сигурно е от лунната светлина. Хайде да излезем отвън. — Не искаше да си представи как е казвал същите неща на други жени. Наречи я глупачка, но това си беше то. И се предаде на чара му.
Като всяка друга жена.
Той плъзна ръце под мишниците й, завъртя я извън леглото и я изправи на крака с лек изблик на мускулеста сила. И той се поддаде; може би каза твърде много. Като правило не разкриваше чувствата си толкова много.
След това и двамата бяха по-внимателни.
Само си играеха на любов.
Или на секс. Това бе още по-безопасно.
Но това си беше едно неподправено удоволствие, както и да го наречеш.
А времето, което прекараха заедно на вилата край морето, бе блаженство, чисто и просто.
Двадесет и девет
Самолетът на Джони се върна в Ница след два дни, както се очакваше, и действителността вече не можеше да бъде игнорирана. Времето, което прекараха заедно, бе идилична пауза, надминаваща въображението им, но сега то свърши. Разбираха какво се очаква от зрели хора, как те трябва да се справят с романтичните паузи, и бяха добросъвестно коректни и практични.
В крайна сметка и двамата бяха много заети.
Всъщност те поработиха малко по време на полета към дома.
След като кацнаха в Сан Франциско, Джони се обърна към Ники:
— Джоузеф закара колата ти у вас, така че ако нямаш нищо против, ще минем първо през нас, а после аз ще те откарам у вас.
Тя не се канеше да спори, решена да продължи мечтата колкото може по-дълго. Не че беше толкова наивна, за да има някакви очаквания. Просто искаше да вкуси всяка последна капка удоволствие.
След като Джорди и Върни се настаниха при Мария и майка й, след като Ники се сбогува с тях, Джони я откара у тях.
Пътуването беше спокойно и никой от двамата не беше способен на лек, свободен разговор, макар че и двамата разбираха подходящите правила, направляващи временните връзки: „Сбогувай се учтиво; не предявявай никакви изисквания; преструвай се че бъдещето не съществува; никога не споменавай за нещо лично.“
Някой от двамата от време на време правеше по някой безопасен коментар, колкото да се поддържа разговорът — за времето, за полета, за времето при полета… такива неща. За щастие разстоянието между къщите не беше голямо, защото мълчаливите паузи ставаха все по-продължителни — и неловки.
Когато Джони спря колата си пред бунгалото на Ники, двамата си размениха всички необходими благодарности и обичайните фрази на прощаване, обещания да се видят отново. Но никой не спомена нещо конкретно. Не се споменаха никакви реални дати.
Това напомни на Ники за учтивата лъжа: „Някой ден трябва да обядваме заедно.“ Най-накрая тя заяви:
— Трябва да вървя. — Защото очевидно той бе твърде учтив, за да я изрита от колата си.
Джони занесе багажа й до тротоара.
Постояха за момент в още една пауза на абсолютно мълчание, после Джони се наведе и я целуна по бузата.
— Ще наминеш за дървената къщичка, нали? Ще се видим тогава.
— Утре рано сутринта.
— Ако ме няма, Джорди и Върни ще са там — ако имаш някакви въпроси.
Това прозвуча така, сякаш той щеше да направи всичко възможно да не е там.
— Джорди знае какво иска. Всичко е наред. И отново ти благодаря.