Дар толкова чуден и необикновен колкото мъжа, който й доставяше тази наслада.
— Ти си най-добрият — прошепна тя, а думите й бяха пропити докрай с отпечатъка на сластта и нежната емоция, които бомбардираха сетивата й. — Най… най-добрият…
Какво, по дяволите, означаваше това? Най-добрият от какво? — помисли си с негодувание той. От сто други мъже? Раф тази сутрин, ако е можел да остане? Някой тип другата седмица или по-другата?
Ревността го стисна в стоманената си хватка… и то точно този мъж, който допреди седмица изобщо не разбираше значението на тази дума.
— Кажи ми, че усещаш това — промърмори той, дърпайки я силом към тласъка си надолу, тласкан от мъжки прерогативи, които преди му бяха неизвестни, а мисълта, че Раф и Юри са я видели полугола тази сутрин, изпълни внезапно мозъка му, мисълта за другите мъже, които са я чукали: — боже! — Кажи ми, че си моя — изръмжа той сякаш си беше загубил ума.
— Да, да, да — запъхтя се тя, а оргазмът започваше да залива сетивата й и тя желаеше да му отстъпи всичко докато трепереше на ръба.
Доволен, той се усмихна — този мъж, който се гордееше с това, че никога не се нуждае от жена.
— Крещи си ако искаш — промърмори той, давайки й разрешение в новооткритата си роля на властващ. — Никой няма да чуе.
Защитена от новите му, собственически чувства, тя само си помисли: „Откъде знае, че сдържам крясъка си?“ А после, секунда по-късно, вече нямаше значение защото той разклати бедра и се върна отново, този път по-силно и отново, и отново — толкова бурно, че неизбежният й оргазъм експлодира в огнен наплив, а сдържаният й досега вик се изтръгна от гърлото й.
Екстазът се разля върху нея на триметрови вълни. Горещи, разпенени вълни, които вдигнаха тялото й във въздуха и я задържаха в едно просветващо, нажежено, жестоко сластолюбиво усещане за блаженство…
Боже, не беше ли късметлийка…
Тридесет и пет
На следващата сутрин Джони се извини след закуска.
— Имам среща в града — обяви той и се изправи на крака. — Ще се върна след няколко часа. — Погледна към Джорди и Върни. — Вие, момичета, имате планове за мола, нали? — Обърна се към Ники. — Ти ще ходиш ли на работа?
— Тъй като трябва да ръководя бизнеса си — Ники го погледна многозначително, — да, ще ходя.
— Защо да не се отбия в офиса ти след срещата си?
— За какво? — Тя не беше сигурна колко изкъсо иска да бъде контролирана.
Той се усмихна.
— Не знам. Почивка за кафе?
— Ще ти се обадя ако се наложи да изляза от офиса. Да не биеш път напразно — заяви тя с лека нотка на раздразнителност.
— Добра идея — отвърна той, игнорирайки весело нервния й поглед. — Сайонара, момичета.
Махна им с ръка и замина.
Без знанието на Ники този ден тя си имаше бодигард, макар че Бари получи нареждане да я следи незабелязано. Джони не искаше тя да се шокира след дискусията им късно през нощта в една от многобройните им почивки, тоест след спора им по темата за бодигардовете и за личното пространство. Но той си създаваше собствени правила по този въпрос.
Искаше да е уверен, че тя е в безопасност.
Юри и Раф не бяха най-милите типове на света.
В една от по-модните сгради с апартаменти на Руския хълм, Джони даде името си на портиера и мина през разкошното фоайе до частния асансьор, който обслужваше луксозния апартамент на последния етаж. Вратите на асансьора се разтвориха едва чуто когато спря на дванадесетия етаж и той влезе в просторно фоайе с ламперия от златисто тиково дърво. На пода имаше паркет с лабиринт от сложни шарки, цялото пространство бе осветено от старинни лампи, а стаята бе доминирана от блестящ костюм, броня от шогуната Токугава, покрита с червен японски лак и поставена в центъра на стаята, под сводест, огледален таван. Вековната броня никога не преставаше да го смайва с изключителното майсторство и чудното си великолепие, които засенчваха чисто функционалната й цел.
— Насам, сър.
Слуга с бяло сако се появи сякаш от никъде. Той направи жест на Джони да го последва, а миг по-късно отвори висока, украсена с бронз врата.
— Мистър Патрик — обяви деликатно той.
— Джони, влизай, влизай — покани го познат глас.
Прекрачвайки прага, Джони влезе в слънчева стая с изумителна гледка към залива.
— Очаквах те — усмихна се Казуо Фукуда. — Кафе, чай или нещо по-интересно?
Човекът, на когото Джони се обади предния ден в Токио, се излежаваше върху диван с пшеничен цвят, разперил ръце на облегалката. Беше облечен в копринен халат в барутно зелено, бродиран с жерави, а дългата му черна коса се спускаше по раменете; слабото му, вълчо лице се сбръчка в усмивка. Двамата с Джони се бяха срещали преди години на клубна сцена в Ел Ей, и двамата красиви, млади мъже, препуснали с наслада по бързата лента с безразсъдно пренебрежение към живота, закона и моралните традиции.