Ако човек излезеше извън Париж, можеше да види, че селата се бяха замогнали. Обикновени свинари и воловари често притежаваха собствено лозе или нива. Жените, които работеха на полето или упражняваха някакъв занаят, никога не работеха в събота следобед, макар че им се плащаше. Впрочем навсякъде напускаха работа, щом избиеше за трети път камбаната за вечерня. Многобройните религиозни празници бяха неприсъствени дни, както и празниците на сдруженията. И все пак хората се оплакваха. И какви бяха главните причини за недоволство? Разбира се, данъците, налозите, както във всички времена и всички страни, но също и обстоятелството, че винаги имаха над себе си някой, от когото зависеха. Те имаха чувството, че никога не разполагат истински със самите себе си, нито с плода на труда си. Независимо от недостатъчно спазваните нареждания на Филип V във Франция имаше все още сравнително много повече роби, отколкото в Англия, където повечето селяни бяха свободни хора, длъжни сами да набавят оръжието си при война, и можеха да се изказват на кралските събрания. Това обясняваше защо английският народ бе изискал харти от своите владетели.
В замяна на това благородническото съсловие във Франция не беше така разединено както в Англия. Срещаха се, разбира се, заклети врагове, поради лични интереси, като например Робер д’Артоа и леля му Мао. Образуваха се групички и котерии, но всички благородници се обединяваха, когато ставаше дума за общите интереси или за защитата на кралството. Представата за нация бе по-ясна и по-укрепнала.
Единственото реално сходство между двете страни но онова време беше в природата на техните крале. И в Лондон, както и в Париж короните се бяха паднали на слабохарактерни хора, чужди на истинската загриженост за общественото благо, без която един владетел е владетел само по име.
Мортимър бе представен на френския крал и го бе видял няколко пъти. Не можа да си състави високо мнение за този двадесет и девет годишен мъж, когото феодалите наричаха Шарл Хубави, а народът — Шарл Хубавеляка, но който под благородната си външност нямаше ни капка ум.
— Намерихте ли си подходящо жилище, сър Мортимър? Жена ви с вас ли е? Ах, колко ли ви липсва! Колко деца ви е родила?
Това беше почти всичко, което кралят бе казал на изгнаника и всеки път пак го питаше: „С вас ли е жена ви? Колко деца имате от нея?“, тъй като между двата разговора бе забравил отговора му. Грижите му сякаш бяха само от домашен и съпружески порядък. Злополучният му брак с Бланш Бургундска, от който още се чувствуваше наранен, бе разтрогват с анулиране, в което той не беше показан в най-добра светлина. Тутакси го бяха преженили за Мари Люксембургска, по-малката сестра на краля на Бохемия, с когото точно в оня момент монсеньор дьо Валоа се бе споразумял относно кралството Арл. А ето че сега Мари Люксембургска беше бременна и Шарл Хубави я обграждаше с малко глупави грижи.
Некомпетентността на краля не бе пречка Франция да се занимава с работите на целия свят. Съветът управляваше от името на краля, а монсеньор дьо Валоа от името на съвета. Позволяваха си да съветват папата. Няколко вестоносци, които получаваха по осем ливри и няколко дьоние на пътуване — цяло състояние — бяха натоварени само с пощата за Авиньон. Други — за Неапол, Араган, Германия. Защото отблизо следяха положението в Германия: Шарл дьо Валоа и Жан Люксембургски се бяха споразумели да предизвикат отлъчването на император Лудвиг Баварски, та короната да може да бъде предложена… на кого? Ами че на самия монсеньор дьо Валоа, който упорствуваше в старата си мечта. Всеки път, когато се овакантяваше тронът на Свещената империя, монсеньор дьо Валоа поставяше кандидатурата си. Колко щеше да нарасне престижът на неговия кръстоносен поход, ако избереха вожда му за император!
Но не трябваше заради това да се пренебрегва Фландрия, тази Фландрия, която създаваше постоянни грижи на френската корона било защото населението се бунтуваше срещу графа си, задето бил верен на френския крал, било защото самият граф се бунтуваше срещу краля, за да угоди на поданиците си. И най-сетне се занимаваха и с Англия и всеки път, когато ставаше въпрос за нея, викаха Мортимър при Валоа.
Мортимър беше наел жилище близо до двореца на Робер д’Артоа, на улица Сен-Жермен-де-Пре, пред Наварския дворец. Жерар дьо Алспей, който го следваше неотлъчно след бягството му от кулата, беше домоуправител, а бръснарят Оугьл изпълняваше службата на камериер. Обитателите на дома постоянно се увеличаваха от притока на нови бежанци, принудени да напуснат родината си поради омразата на двамата Диспенсър. Пристигнал бе по-специално Джон Малтравърс, английски феодал от партията на Мортимър, и той потомък на един съратник на Вилхелм Завоевателя. Този Малтравърс имаше дълго, мрачно лице, прави, увиснали коси и огромни зъби. Не беше много приятен другар и стряскаше хората с внезапния си цвилещ смях, който изглеждаше съвсем безпричинен. Но в изгнание човек не избира приятелите си. Общото нещастие ти ги налага. Мортимър научи от Малтравърс, че преместили жена му в замъка Скиптън, графство Йорк, и цялата й свита била сведена до една придворна дама, един шитоносец, една перачка, един прислужник и един паж, като получавала тринадесет шилинга и четири дьоние седмично, за да издържа себе си и хората си. Почти затвор…