Колкото до кралица Изабел, съдбата й ставала от ден на ден по-мъчителна. Семейство Диспенсър я ограбвало, лишавало я от всичко и я унизявало, търпеливо усъвършенствувано в жестокостта. „Единствената ми лична собственост е животът — беше предала тя на Мортимър, — но много се опасявам, че се готвят да ми го отнемат. Накарайте брат ми да побърза да ме защити.“
Но френският крал… „С вас ли е съпругата ви? Имате ли синове?“… разчиташе на монсеньор дьо Валоа, който от своя страна разчиташе единствено на резултата от действията си в Аквитания. Ами ако дотогава двамата Диспенсър убиеха кралицата?
— Няма да посмеят — успокояваше го Валоа.
Мортимър отиваше да научи нещичко при банкера Толомей, който му даваше да прегледа писмата отвъд Ламанша. Ломбардците имаха по-добра пощенска мрежа от двора и техните пътуващи агенти по-ловко скриваха писмата. Благодарение на него кореспонденцията между Мортимър и Орлитън беше почти редовна.
Епископът скъпо бе платил за организирането на бягството на Мортимър. Но той беше смел и не скланяше глава пред краля. Първият английски прелат, изправен някога пред лаически съд, той бе отказал да отговаря на обвинителите си, подкрепен впрочем от всички архиепископи на кралството, които виждаха застрашени привилегиите си. Едуард бе провел процеса докрай, беше осъдил Орлитън и бе заповядал да конфискуват имуществата му. Той бе писал също на папата, молейки го да освободи епископа от функциите му като бунтовник. Затова монсеньор дьо Валоа трябваше да ходатайствува пред Йоан XXII, за да не се стигне до такава мярка, защото тогава главата на Орлитън щеше да бъде отсечена.
Положението на Хенри Кривата шия беше объркано. През март Едуард го бе направил ланкастърски граф, като му бе дал титлите и имуществата на обезглавения му брат, ведно със замъка Кенилуърт. После, почти непосредствено, тъй като бе прочел едно насърчително и приятелско негово писмо до Орлитън, Едуард бе обвинил Кривата шия в държавно предателство.
При всяко посещение на Мортимър Толомей не пропускаше да каже на изгнаника:
— Тъй като виждате често монсенъорите дьо Валоа и д’Артоа и сте техен приятел, напомнете им, моля ви се, за оръдията с барут, изпробвани в Италия, които ще бъдат много полезни при обсадата на градовете. Племенникът ми в Сиена и Барди във Флоренция могат да се заемат с доставката. Подобна артилерия по-лесно се придвижва и причинява повече щети отколкото големите катапулти. Монсеньор дьо Валоа би трябвало да съоръжи кръстоносния си поход с тях…
Отначало жените проявяваха доста голям интерес към Мортимър, този снажен чужденец, облечен целия в черно, който хапеше белия белег на устната си. Бяха го карали да им разказва двадесет пъти бягството си. Докато говореше, красиви женски гърди се повдигаха развълнувано над прозрачните ленени нагръдници. Гласът му, дълбок, почти дрезгав, наблягаше неочаквано на някои думи и затрогваше свободните сърца. Неведнъж Робер д’Артоа се бе опитал да тласне английския барон в обятията, готови да се разтворят за него, както му бе предложил и леки жени, по две или по три, за да разсеят грижите му. Но Мортимър не се бе поддал на никое изкушение и вече се питаха каква ли е причината на тази необикновена добродетелност и дали не споделя порока на своя крал.
Не можеха да си представят истината: този мъж, за когото смъртта на един гарван бе залог за спасението му, бе заложил щастливия обрат в съдбата си на целомъдрието. Зарекъл се бе да не докосне жена, преди да си възвърне Англия, титлите и могъществото си. Обет на рицар, какъвто биха могли да произнесат един Ланслот, един Амадис, спътници на крал Артур. Но след толкова месеци Роджър Мортимър бе принуден да признае пред себе си, че лекомислено бе дал този обет, и това помрачаваше още повече настроението му…
Най-сетне от Аквитания пристигнаха задоволителни новини. Сенешалът на английския крал, месир Басе, толкова начумерен, колкото името му будеше смях, започна да се тревожи от крепостта, която растеше в Сен-Сардос. Видя в това узурпация на правата на господаря му и оскърбление към собствената му личност. Като събра войска, той неочаквано влезе в Сен-Сардос, подложи градчето на грабеж, излови кралските служители, които надзираваха строежа, и ги избеси на стълбовете с лилии, символизиращи сюзеренството на френския крал.