Месир Ралф Басе не бе сам в тази експедиция. Няколко барони от същата област му бяха помогнали.
В деня, когато го уведомиха за това, Робер д’Артоа веднага отиде при Мортимър и го замъкна при Шарл дьо Валоа. Нашият монсеньор д’Артоа преливаше от радост и гордост. Смееше се по-силно, отколкото друг път и тупаше приятелски близките си, като неволно ги караше да залитат. Най-сетне разполагаха с желаното предизвикателство, плод на изобретателния му мозък!
Инцидентът тутакси бе поставен на разискване в кралския съвет. Направиха обичайните възражения и призоваха виновниците за грабежа в Сен-Сардос пред тулузкия съд. Дали нямаше да се явят, да признаят грешките си и да се подчинят на съда? Точно от това се опасяваха.
За щастие един от тях, само един, Ремон Бернар дьо Монпьоза, отказа да се яви пред съда. Не беше необходимо повече. Осъдиха го задочно и Жан дьо Роа, заместил Пиер-Ектор дьо Галар като началник на стрелците с арбалети, бе пратен в Гийена с малък ескорт, за да залови месир дьо Монпьоза, да конфискува имуществото му и да присъствува при разрушаването на замъка му. Само че месир дьо Монпьоза излезе по-силен. Той плени Жан дьо Роа и поиска откуп, за да го предаде. Крал Едуард съвсем не бе замесен в тази история, но самите обстоятелства утежняваха положението му. И Робер д’Артоа ликуваше. Защото не можеш да затвориш началника на стрелците без сериозни последици.
На английския крал бяха направени нови възражения, този път направо на него, придружени от заплахата за конфискация на херцогството, В началото на април в Париж пристигна граф Кент, заварен брат на крал Едуард, заедно с дъблинския архиепископ. За да се сложи край на спора, те предложиха на Шарл IV чисто и просто да се откаже от клетвата за вярност на Едуард. Мортимър, който се срещна с Кент по този повод — отношенията им бяха любезни, макар че положението беше неудобно и за двамата, — му доказа, че подобно искане е съвсем безсмислено. Младият граф Кент беше убеден в това и изпълняваше мисията си с неохота. Замина си, като отнесе отказа на френския крал, предаден в презрителна форма от Шарл дьо Валоа. Измислената от Робер д’Артоа война като че ли щеше да избухне.
Но ето че в същото време новата кралица, Мария Люксембургска, внезапно почина в Исудьон, като преждевременно роди едно дете, на което не бе съдено да оживее.
Не бе прилично да се обявява война по време на траура, още повече че крал Шарл беше искрено покрусен и почти неспособен да свика съвет. Съдбата явно го преследваше като съпруг. Най-напред измамен, после — вдовец… Наложи се Валоа да преустанови всяко друго занимание и да потърси трета съпруга на краля, който се тревожеше, беше станал заядлив и упрекваше всекиго за липсата на престолонаследник.
Така че лорд Мортимър трябваше да почака този въпрос да бъде уреден.
Монсеньор дьо Валоа с удоволствие би предложил една от последните си неомъжени дъщери, ако подхождаха по възраст. За нещастие дори най-голямата, онази, която неотдавна бе предложил на английския престолонаследник, още нямаше дванадесет години. А Шарл Хубави съвсем не бе склонен да отлага.
Оставаше друга една първа братовчедка, дъщеря на покойния монсеньор Луи д’Еврьо и племенница на Робер д’Артоа. Тази Жана д’Еврьо бе съвсем лишена от блясък, но бе добре сложена и главно беше на необходимата възраст, за да бъде майка. Вместо да започват дълги и трудни преговори отвъд границите, монсеньор дьо Валоа агитира целия двор да склонят Шарл за този брак. Три месеца след смъртта на Мари Люксембургска поискаха ново разрешение от папата.
Сватбата се състоя на 5 юли. Четири дни преди това Шарл реши да конфискува Аквитания и Понтийо заради бунт и неположена клетва за вярност. Папа Йоан XXII, считайки това за свой дълг при всеки конфликт между двама владетели, писа на крал Едуард и го посъветва да положи клетва за вярност, за да бъде отстранена поне една от причините за спора. Но френската армия беше вече на крак и се събираше в Орлеан, а в пристанището съоръжаваха флота, който трябваше да нападне английското крайбрежие.
Английският крал от своя страна бе заповядал да свикат войски в Аквитания и месир Ралф Басе събираше опълченията. Граф Кент се върна във Франция, но този път не през Ламанш, за да поеме пълномощията, дадени му от неговия брат в херцогството.