Щяха ли вече да тръгнат? Не, защото, пак се наложи монсеньор дьо Валоа да отскочи до Бар-сюр-Об, за да преговаря с Леополд Хабсбургски относно вакантния трон на Свещената империя и да сключи договор, с който Леополд се задължаваше срещу пари, пенсии и отсега определени доходи да не поставя кандидатурата си, ако Валоа бъде избран за император. Роджър Мортимър все чакаше…
Най-сетне на 1 август, в изнурителна жега, в коят рицарите просто се вареха под броните си, Шарл дьо Валоа — великолепен, тежък, с развети пера на шлема си и златоткана надризница върху бронята, се качи на коня. Край него бяха вторият му син граф д’Алансон, племенникът му Филип д’Еврьо, новият шурей на краля, конетабълът Гоше дьо Шатийон, лорд Мортимър ъв Уигмор и най-сетне Робер д’Артоа, който, яхнал кон по своя мяра, можеше да обхване с поглед цялото войнство. Дали монсеньор дьо Валоа бе радостен, щастлив или само доволен, когато тръгваше на този поход, втория в Гийена, който така бе желал, решил и почти подготвил? Ни най-малко. Беше мрачен, защото Шарл IV бе отказал да подпише заповедта за назначаването му за главен кралски помощник в Аквитания. Ако някой наистина имаше право на тази титла, не беше ли това той, Шарл дьо Валоа? И как щеше да изглежда, след като граф Кент, това хлапе, това пеленаче бе получило пълномощията на крал Едуард!
Крал Шарл Хубави, който не бе способен да реши каквото и да е, се заинатяваше така внезапно и необяснимо, когато му искаха явно необходими неща. Този ден Шарл дьо Валоа гласно проклинаше и не скриваше от съседите си ниското си мнение за своя племенник и владетел. В същност нима този коронован глупак, това гъсенце заслужава той да си дава толкова много труд, за да управлява вместо него кралството му?
Старият конетабъл Гоше дьо Шатийон, който на теория командуваше армията, тъй като Валоа не бе официално упълномощен, присвиваше тежките си клепачи под старомодния си шлем. Беше малко глух, но все още изглеждаше добре на седлото за своите седемдесет и четири години.
Лорд Мортимър бе купил въоръжението си от Толомей. Под вдигнатия наличник на шлема проблясваха суровите му очи със същия цвят на стоманата. Тъй като по вина на краля си воюваше срещу собствената си страна, той носеше надризница от черно кадифе в знак на траур. Нямаше да забрави датата 1 август 1324 година, деня на свети Петър в окови, а точно преди една година бе избягал от Лондонската кула.
VI ОГНЕСТРЕЛНИТЕ ОРЪЖИЯ
Сигналът за тревога изненада младия граф Едмънд ъв Кент, проснат върху плочите на една от стаите в замъка, напразно търсещ прохлада. Лежеше полусъблечен, по гащи от платно, гол до кръста, с разперени ръце, неподвижен, смазан от лятото в Бордьоле. Любимата му хрътка тежко дишаше до него.
Кучето първо чу тревожния звън. То се изправи на предните си лапи и вдигна нос, с отпуснати, тръпнещи уши. Младият граф се разсъни, протегна се и внезапно си даде сметка, че оглушителният шум се дължи на камбаните на Ла Реол, които биеха всички с пълна сила. Той се изправи мигом, грабна захвърлената си на един стол риза и набързо я нахлузи.
Към вратата му вече се приближаваха бързи стъпки. Влезе сенешалът месир Ралф Басе заедно с няколко местни владетели — месир дьо Бержьорак, бароните дьо Бюдо и дьо Мовзен и месир дьо Монпьоза, по повод когото — така поне си въобразяваше той и много се гордееше с това — бе възникнала войната.
Сенешал Басе наистина бе много дребен. Младият граф Кент всеки път се изненадваше, когато го видеше, При това бе дебел като бъчва и винаги готов да избухне в гняв, като вратът му се издуваше, а очите изскокваха от орбитите си.
Хрътката не обичаше сенешала и ръмжеше, щом го забележеше.
— Пожар ли има или французите идат? — попита графът.
— Французите, французите, монсеньор! — извика сенешалът, едва ли не възмутен от въпроса му. — Елате! Вече се виждат!
Граф Кент се наведе към едно калаено огледало, за да оправи къдрите от двете страни на лицето си, и тръгна след сенешала. По бяла разгърдена отпред и набрана около колана риза, без шпори, гологлав сред облечените в железни ризници барони, той оставяше странно впечатление на неустрашимост и изящество, както и на известна несериозност.
Гръмогласният камбанен звън го оглуши, щом излезе от кулата, а яркото августовско слънце го ослепи. Хрътката започна да вие.
Изкачиха се до върха на Томас, голямата кръгла кула, построена от Ричард Лъвското сърце. Какво ли не беше построил този негов прадядо? Крепостната стена на Лондонската кула, замъка Гаяр в Нормандия, крепостта Ла Реол…
Гарона течеше в подножието на почти отвесния хълм, широко разлята и блещукаща, като описваше меандри в обширната плодородна равнина, където погледът се губеше чак до далечната синя ивица на планините в Ажьоноа.