— Не, монсеньор! Все още нищо! Вашият брат, кралят, извинете за думите ми, направо ни изостава.
Цял месец вече чакаха прословутите подкрепления от Англия. А конетабълът на Бордо, той имаше войска на разположение, използваше това обстоятелство като претекст, за да не се помръдва, тъй като беше получил изрична заповед от крал Едуард да тръгне за Ла Реол веднага щом пристигнат неговите подкрепления. Младият граф Кент не беше толкова пълновластен господар, колкото изглеждаше на пръв поглед…
Поради това дълго очакване и липса на хора — ако изобщо обещаните подкрепления бяха тръгнали от Англия! — монсеньор дьо Валоа можеше да се разхожда из страната от Ажан до Марманд и от Бержьорак до Дюрас, също както в увеселителен парк. А сега, когато Валоа беше тук, пред очите им с дебелата си панделка от стомана, все още не можеха да направят нищо.
— Така ли мислите и вие, Монпьоза? — попита графът.
— Със съжаление, монсеньор, с голямо съжаление! — отвърна баронът, като хапеше черните си мустаци.
— Ами вие, Бержьорак? — продължи да пита Кент.
— Плаче ми се от яд — отвърна Поне дьо Бержьорак с напевния акцент на всички тукашни владетели.
Едмънд ъв Кент си спести въпросите към бароните дьо Бюдо и дьо Мовзен. Те не говореха нито френски, нито английски, а само гасконски и Кент не разбираше нищо от думите им. Впрочем отговорът им се четеше съвсем ясно по лицата им.
— В такъв случай заповядайте да затворят вратите, месир сенешал, и да се приготвим за обсада. А когато подкрепленията пристигнат, те ще ударят французите откъм гърба и така ще бъде може би по-добре! — заяви граф Кент за собствено утешение.
Той почеса с върха на пръстите си челото на хрътката си и после се облегна пак върху топлите камъни, за да се любува на долината. Една стара поговорка гласеше: „Който владее Ла Реол, владее Гийена.“ Ще издържат, колкото се наложи.
За войската прекалено лесното напредване е не по-малко изнурително от отстъплението. Понеже не срещаше пред себе си съпротива, която да й даде възможност да спре макар за един ден и да си поеме дъх, френската армия вървеше, вървеше без отдих вече повече от три седмици, точно двадесет и пет дни. Многочисленото войнство — едри васали с феодалите си, бронирани рицари, зидари, стрелци, каруци, ковачници, кухни и следващите ги продавачи и съдържатели на публични домове — се бе проснало на повече от левга. Шиите на конете бяха изранени и не минаваше четвърт час, без да падне някоя подкова. Много рицари се бяха отказали от броните си, защото поради жегата там, където се съединяваха отделните им части, бяха предизвикали изранявания и циреи. Пешаците влачеха тежките си подковани обувки. Освен това хубавите аденски сини сливи, които изглеждаха зрели върху клоните на дърветата, жестоко разстроиха стомасите на изжаднелите крадливи войници. Час по час някой напускаше редиците, за да смъкне гащите си край пътя.
Конетабълът Гоше дьо Шатийон си подремваше, когато можеше, на коня. Почти петдесет години военен занаят и осем войни или походи го бяха тренирали.
— Ще поспя малко — казваше той на двамата си щитоносци.
Те изравняваха с него конете си, заставаха от двете му страни, така че да го подхванат, ако случайно се плъзне настрана, и старият военачалник, облегнат на гърба на седлото, хъркаше под шлема си.
Робер д’Артоа се потеше, без да отслабва, и излъчваше на двадесет крачки около себе си мирис на див звяр. Беше се сприятелил с един от англичаните, които ескортираха Мортимър — дълголикия барон ъв Малтравърс, подобен на кон, и му бе предложил дори да се нареди под неговото знаме, защото Малтравърс обичаше хазарта и при всяка почивка бе готов да разклаща рога със заровете.
Гневът на Шарл дьо Валоа още не беше стихнал. Обкръжен от сина си д’Алансон, от племенника си д’Еврьо, двамата си маршали Матийо дьо Три и Жан дьо Бар, както и от братовчеда си Алфонс Испански, той ругаеше всичко. И непоносимия климат, и задушните нощи, и дневния пек, и мухите, и прекалено тлъстата храна. Виното, което му поднасяха, било просташко вино от джибри, а уж бяха в край с прочути вина! Къде тия хора криели хубавите си бурета? Яйцата имали лош дъх, а млякото било вкиснато. Понякога монсеньор дьо Валоа се събуждаше с чувство на гадене, а от няколко дни усещаше тъпа болка в гърдите, която го безпокоеше. И после пехотата тъпчеше на място, както и тежките огнестрелни оръдия, доставени от италианците, чиито дървени плазове просто залепваха по пътищата! Ах, защо не можеше да се воюва само с рицари!…
— Изглежда, че съм обречен да бъда жертва на слънцето — оплакваше се Валоа. — И първия път воювах в такава непоносима жега, братовчеде Алфонс, срещу дядо ви във вашия гол Арагон, където бях за кратко време крал.