— Сто хиляди ливри…
Йоан XXII поклати глава.
— Обичайното искане на граф дьо Валоа. Струва ми се даже, че някога флорентинците му дадоха повече, за да се освободят от помощта, която им бе оказал. На сиенците им излезе малко по-евтино, за да го придумат да напусне града им. При друг един случай кралят на Анжу трябваше да пожертвува същата сума, за да му благодари за помощ, която не бе искал от него! И това е начин за набавяне на средства, както всеки друг!… Вашият Валоа е мошеник на едро, Бувил! Хайде, отнесете му добрата вест… Ще му дадем неговите сто хиляди ливри ведно с апостолската си благословия!
Всъщност той беше доста благодарен да се отърве на тази цена. А Бувил от своя страна беше страшно доволен. Мисията му бе изпълнена. Колко щеше да му бъде мъчително да се пазари с върховния свещенослужител като ломбардски търговец! Но светият отец беше способен на подобни жестове, които не бяха точно щедрост, а просто пресмятане на цената, която трябваше да плати за своята власт.
— Спомняте ли си, месир графе — продължи папата, — за времето, когато пак тук ми донесохте пет хиляди ливри от страна на граф дьо Валоа, за да осигуря избирането на папа французин? Не може да се отрече, това бе капитал, вложен с висока лихва!
Бувил винаги се разнежване при тия спомени. Той видя мислено забулената в мъгла ливада в полето, на север от Авиньон, ливадката Понте и странния разговор, който бяха водили двамата, приседнали на един нисък зид.
— Да, спомням си, пресвети отче. Знаете ли, че когато ви зърнах отдалеч, тъй като никога преди не ви бях виждал, реших, че са ме излъгали, че не сте кардинал, а съвсем млад духовник, когото са предрешили и пратили на ваше място?
Комплиментът извика усмивка у папа Йоан. И той си спомняше онази среща.
— Ами младият сиенец, Гучо Балиони, който работеше в банката и ви предружаваше тогава, какво стана с него? — попита той. — После ми го бяхте пратили в Лион и той ми беше много полезен, когато конклавът бе зазидан. Направил го бях свой паж. Мислех, че пак ще се появи. Той наистина е единственият човек, който ми е направил някога услуга и не е дошъл да иска някакво благоволение или длъжност!
— Не зная, преснети отче, не зная. Замина си за родната Италия. И не съм чул вече нищо за него.
Но Бувил се смути от отговора си и смущението му не убягна на папата.
— Ако си спомням добре, той имаше някакви неприятности около истинската или мнимата си женитба с някаква млада благородничка, която бе забременяла от него. Братята й го преследваха. Не беше ли така?
Ах, наистина, светият отец имаше ужасна памет!
— Наистина съм изненадан — настоя той, — че този Балиони, покровителствуван от вас, покровителствуван от мен и занимаващ се с банкерство, не се възползва от връзките си с нас, за да забогатее. Ами детето, което очакваха, роди ли се? Оживя ли?
— Да, да, роди се — отговори припряно Бувил. — Живее някъде на село с майка си.
Той изглеждаше все по-притеснен.
— Казаха ми, но кой ли ми каза — продължаваше папата, — че същата тази госпожица или дама била кърмачка на малкия крал, роден след смъртта на баща си от кралица Клеманс Унгарска по време на регентството на граф дьо Поатие. Така ли беше?
— Да, да, преснети отче, струва ми се, че е тя.
По хилядите бръчици, които замрежваха лицето на папата, премина трепет.
— Как така ви се струва? Не бяхте ли попечител на утробата на кралица Клеманс? И най-близо до нея, когато тя има нещастието да загуби сина си? Вие трябва да знаете коя е била кърмачката!
Бувил почувствува, че пламва. Трябваше да бъде на щрек още щом светият отец произнесе името на Гучо Балиони и да се сети, че зад това припомняне се крие определено намерение. Този заобиколен път беше много по-ловко замислен от собствения му жалък опит да заговори за събора във Валадолид, за да стигне до финансите на граф дьо Валоа. Най-напред светият отец не можеше да не знае какво е станало с Гучо, тъй като неговите банкери, Барди, работеха заедно с фирмата Толомей от Сиена.
Сивите очички на папата не се откъсваха от очите на Бувил, а въпросите валяха:
— Госпожа Мао д’Артоа бе завела шумен процес, в който вие сигурно сте бил свидетел. Какво вярно има, драги месир графе, в цялата тази история?
— О! Пресвети отче, нищо друго освен онова, което изнесе правосъдието. Зложелателство, клюки, които госпожа Мао държеше да разобличи.
Вечерята беше вече към своя край и щитоносците, които минаваха с ибрици и тасове, поливаха на сътрапезниците да измият пръстите си. Двама благородни рицари се приближиха, за да дръпнат назад креслото на светия отец.
— Месир графе, много бях щастлив, че ви видях — каза му той. — Не зная, при напредналата ми възраст дали ще ми бъде дадена още веднъж тази радост…