— Разкажете ми това, месир графе — каза папата.
Сега той на свой ред се поправи:
— Изповядайте пред мен тази тайна, която толкова ви тежи, скъпи синко!
— Как да не ми тежи — каза Бувил, — особено след смъртта на жена ми, добрата Маргьорит, която беше посветена в нея. И често си повтарям, че ако умра, без да съм споделил с никого…
Очите му внезапно се напълниха със сълзи.
— Как не се сетих по-рано, пресвети отче, да ви я доверя?… Нали ви казах: умът ми е бавен… Това се случи след смъртта на крал Луи Х, първородния син на моя господар Филип Хубави…
Бувил погледна папата и изпита предварително облекчение. Най-сетне щеше да освободи душата си от бремето, което носеше толкова години. Това беше безспорно най-лошияг миг в живота му и непрестанно го терзаеха угризения. Защо не бе дошъл по-рано да признае всичко на папата?
Сега Бувил говореше с лекота. Той разказа как, тъй като бил назначен за попечител на утробата на кралица Клеманс след смъртта на Луи Вироглавия, самият той, Бувил, се уплашил да не би графиня Мао д’Артоа да предприеме нещо престъпно срещу кралицата и детето, което тя носела тогава. По онова време монсеньор Филип дьо Поатие, братът на покойния крал, отстоявал регентството срещу граф дьо Валоа и Бургундския херцог…
Когато му припомниха това време, Йоан XXII вдигна за миг поглед към боядисаните греди на тавана и тясното му лице прие замислено изражение. Той видя мислено онази сутрин през 1316 година, когато лично бе съобщил в Лион на Филип дьо Поатие за смъртта на брат му Луи Х, след като беше научил тази вест именно от младия ломбардец Балиони…
И така, Бувил се опасявал от престъпление от страна на графиня Мао, ново престъпление, защото се говорело, че тя причинила смъртта на Луи Вироглавия, като го отровила с треви. Имала чудесни основания да го ненавижда, защото той малко преди това й бил отнел графството. Но имала прекрасни основания също, веднъж изчезнал Луи, да иска зет й, граф дьо Поатие, да се качи на трона. Единственото препятствие било детето в утробата на кралицата, когато се роди, ако е момче.
— Злочестата кралица Клеманс… — въздъхна папата.
Определена за кръстница, графиня Мао трябвало да носи новия малък крал по време на церемонията по представянето му на бароните. Бувил бил сигурен, както и госпожа Бувил, че страшната Мао иска да извърши повторно престъпление и че няма да се поколебае да стори това по време на представянето, единствения случай да държи детето в ръцете си. Затова Бувил и жена му решили да скрият малкия крал през тези часове и да дадат на Мао вместо него сина на дойката, който бил с няколко дни по-голям. Под парадните пелени никой нямало да забележи замяната, тъй като никой още не бил виждал детето на кралица Клеманс, дори и самата тя, повалена на легло от страшна треска и едва ли не умираща.
— И после, пресвети отче — каза Бувил, — детето, което додох на графиня Мао и което се чувствуваше чудесно само час преди това, умря за няколко мига пред всички барони. Аз обрекох на смърт това малко невинно създание. И престъплението беше извършено толкова бързо, аз самият бях толкова смутен, че не се сетих да извикам веднага: „Това дете не е кралят!“ А после беше вече много късно. Как можех да обясня…
Приведен леко напред със скръстени върху дрехата си ръце, папата не пропускаше нито дума от разказа му.
— Ами другото дете, малкият крал, какво стана с него, Бувил? Какво направихте с него?
— То остана, пресвети отче, то е живо. Покойната ми жена и аз го поверихме на дойката. О, с голяма мъка. Защото нещастницата ни мразеше, нали разбирате, и стенеше от мъка. С много молби и дори заплахи я накарахме да се закълне над евангелието да пази малкия крал като свое родно дете и никога да не разкрива никому, дори при изповед, каквото и да било.
— О! — промълви светият отец.
— Така че малкият крал Жан, истинският френски крал всъщност, расте сега в един замък в Ил-дьо-Франс, без да знае кой е, без никой да знае за него освен тази жена, която смятат за негова майка… и аз.
— А тази жена?…
— …е Мари дьо Кресе, съпругата на младия ломбардец Гучо Балиони.
Сега всичко стана ясно на папата.
— И Балиони не знае нищо?
— Абсолютно нищо, сигурен съм, пресвети отче. Защото младата дьо Кресе отказала да го види, за да удържи клетвата си, както й заповядахме. Младежът веднага си заминал за Италия. Той мисли, че синът му е жив и понякога се тревожи за него в писмата до вуйчо си, банкера Толомей…