Той изглеждаше толкова нещастен, толкова съкрушен, толкова печален, че внезапно заприлича, въпреки едрото си месесто лице, на момченцето, което е бил половин век преди това. Папата го съжали.
— Успокойте се, Бувил — каза той, като се наведе към него и сложи ръка на рамото му. — И не се упреквайте, че сте постъпили неправилно. Бог ви е нагърбил с проблем, много тежък за вас. Поемам тайната ви. Бъдешето ще покаже дали сте били прав! Опитали сте се да спасите един живот, който ви е бил поверен като длъжностно лице, и сте го спасили. Колко други човешки съществования щяхте да изложите на опасност, ако бяхте проговорили!
— Ах, пресвети отче, да, олекна ми! — промълви бившият шамбелан. — А какво ще стане с малкия укрит крал? Какво да правя с него?
— Изчакайте, без да предприемате нищо. Ще помисля за това и ще ви съобщя. Идете си в мир, Бувил… Колкото до монсеньор дьо Валоа, той ще получи сто хиляди ливри, но нито флорин повече. Да ме остави на мира със своя кръстоносен поход и да се помири с Англия.
Бувил коленичи, поднесе ръката на светия отец към устните си, силно развълнуван, изправи се и заднишком тръгна към вратата, защото аудиенцията, изглежда, бе приключила.
Папата го върна с жест.
— Синко, ами опрощението ви? Не държите ли на него?
След малко папа Йоан, останал сам, се заразхожда с леки стъпки из работния си кабинет. Духащия от Рона вятър се провираше под вратите и стенеше из красивия нов дворец. Женските папагали писукаха в клетката си. Въглените в мангала тъмнееха.
Йоан XXII размишляваше над трудния, едновременно държавен и нравствен проблем, изникнал пред него. Истинският наследник на френската корона беше неизвестно дете, скрито в едно имение. Само двама или по-скоро трима души в света сега знаеха това. Страхът възпираше първите двама да говорят, Какво трябваше да направи самият той. Какво решение да вземе, щом след раждането на това дете двама крале един след друг се бяха възкачили на трона, двама законно коронясани и помазани със светия елей? Да разкрие тайната и да подхвърли Франция на най-ужасни междуособици? Да посее пак война?
И друго чувство подтиквате папата да пази мълчание, то бе свързано с паметта на крал Филип Дългия. Да, Йоан XXII много бе обичал младия мъж и му бе помогнал по всички възможни начини. Той бе дори единствения суверен, от когото някога се бе възхищавал и на когото бе признателен. Да помрачи паметта му би означавало за Йоан XXII да очерни самия себе си. Щеше ли без Филип Дългия да стане някога папа? А ето че Филип се оказваше престъпник или в най-добрия случай съучастник на престъпницата. Но нима папа Йоан, нима Жак Дюез трябваше да хвърли първия камък, след като сам той дължеше пурпурната си мантия и тиарата си на такива крупни измами? И ако беше абсолютно нсобходимо, за да осигури избора си, да допусне да се извърши престъпление…
„Господи, господи, благодаря ви, че сте ми спестили подобно изкушение… Но дали наистина аз трябваше да бъда натоварен с грижата за вашите създания… Ами ако дойкатз някой ден проговори, какво ще стане?… Може ли човек да се довери на женски език? Добре би бяло, господи, да ме осветлите понякога. Опростих Бувил, но покаянието остава за мен.“
Той коленичи върху зелената възглавница на молитвеното си столче и дълго остана така, притиснал набръчканото си чело с тънките си пръсти.
III. ПЪТЯТ КЪМ ПАРИЖ
Колко ясно отекваше под конските копита земята на френските пътища! Колко щастливо пееше скърцащият чакъл! И какво дивно ухание, каква чудна сладост притежаваше въздухът, който вдишваше, лекият утринен въздух, пронизан от слънце! Пъпките се разтваряха вече и нежните и набръчкани зелени листенца на вейките стигаха чак до средата на пътя и галеха челата на пътниците. Тревата на насипите и ливадите на Ил-дьо Франс навярно не беше толкова гъста и сочна като в Англия, но за кралица Изабел това бе тревата на свободата, най-сетне, и на надеждата.
Гривата на бялата колиба се развяваше при всяка нейна стъпка. Носилката, носена от две мулета, беше на няколко тоаза зад нея. Премного щастлива, премного нетърпелива, за да стои затворена в люшкащата се клетка, кралицата бе предпочела да яхне кобилката. Ако останеше до нея, би препуснала из ливадите!
Булоня, където се бе омъжила преди петнадесет години, Монтрьой, Абьовил, Бове белязаха етапите по пътя й. Прекарала бе предишната нощ в Мобюисон, близо до Понтоаз, в кралския замък, където бе видяла за последен път баща си Филип Хубави. Пътуването й беше един вид поклонение по местата на миналото й. Струваше й се, че се връща по пътеките на живота си, за да стигне до самото му начало. Но можеше ли да заличи петнадесет нещастни години?