Вечерята която събра около владетелите графовете Валоа, д’Артоа и техните съпруги, граф Кент, епископа на Норуик и лорд Мортимър, беше кратка. Крал Шарл IV обичаше да си лкга рано.
Всички англичани се събраха после в покоите на кралица Изабел на съвещание. Когато се разотидоха, Мортимър се оказа последен на прага на вратата. Изабел го задържа — за миг, както каза тя. Имала да му предаде нещо.
V. КЪРВАВИЯТ КРЪСТ
Нямаха представа колко време бе минало. Подсладеното вино, ухаещо на розмарин, роза и нар, беше останало наполовина в кристалното шише. Главните в огнището догаряха.
Не бяха чули даже далечните провиквания на стражата от час на час в нощта. Не можеха да се наговорят, особено кралицата, която за първи път от толкова години не се страхуваше, че някой шпионин е скрит зад стенните килими и донася всяка нейна дума. Не си спомняше някога да се е доверявала така свободно. Беше забравила едва ли не какво значи свобода. А и никога не й се бе случвало да бъде с човек, който да я слуша с толкова жив интерес, да казва точно каквото трябва и да я обгражда с по-щедро внимание! Макар че имаха пред себе си дни и дни, когато щяха да могат да разговарят на воля, те не се решаваха да прекъснат тази оргия на излияния. Имаха да си кажат какво ли не за състоянието на двете кралства, за мирния договор, за писмата на папата, за общите си врагове. Мортимър трябваше да разкаже за затвора, бягството и изгнанието, а кралицата да сподели понесените мъчения и оскърбления.
Изабел разчиташе да остане във Франция, докато Едуард дойде лично да положи клетвата. Епископ Орлитън, с когото се бе видяла тайно по пътя между Лондон и Дувър, й бе дал този съвет.
— Вие не можете, госпожо, да се върнете в Англия, преди да бъдат изгонени двамата Диспенсър. Не можете, а и не трябва да го правите.
— През последните месеци, когато толкова жестоко ме измъчваха, тяхната цел беше ясна. Дебнеха първата ми необмислена проява на бунт, за да ме затворят в някой манастир или далечен замък, както сториха с вашата съпруга.
— Горката ми приятелка Жана! — каза Мортимър. — Какво ли не изстрада заради мен.
И той прибави още един пън в огнището.
— На нея съм задължена, че узнах какъв човек сте — поде Изабел. — Много нощи я карах да спи до мен, толкова се боях да не ме убият. Тя ми разказваше за вас, все за вас… Така узнах за подготовката на бягството ви и можах да допринеса малко и аз. Познавам ви по-добре, отколкото си мислите, лорд Мортимър.
Настъпи като че ли миг на очакване от едната и другата страна, а и на леко смущение. Мортимър стоеше наведен към огнището, чиито отблясъци осветяваха дълбоко врязаната му брадичка, гъстите му вежди.
— Ако не беше войната в Аквитания — продължи кралицата, — писмата на папата, тази мисия при моя брат, сигурна съм, че щеше да ми се случи голямо нещастие.
— Знаех, госпожо, че това е единственото средство. Повярвайте ми, съвсем не ми бе по сърце тази война срещу нашето кралство. Ако приех да участвувам в командването и да изглеждам като изменник… защото да се бунтуваш, за да защитиш правото си е едно, а да преминеш към вражеската войска е съвсем друго…
Походът в Аквитания му тежеше и той се опита да се оправдае.
— …сторих това, защото знаех, че нямаше друг начин да се опитаме да ви освободим, освен като омаломощим крал Едуард. И идването ви във Франция, госпожо, е моя идея. Настоявах неуморно, докато най-сетне сте тук.
Гласът на Мортимър бе пронизан от дълбок трепет. Изабел полузатвори клепачи. Ръката й несъзнателно повдигна една от русите плитки, които ограждаха лицето й като дръжки на амфора.
— Какква е тази рана на устната ви, която не познавам? — попита тя.
— Подарък от вашия съпруг, госпожо, удар с бухалка, нанесен от неговите хора, когато ме повалиха на земята в бронята ми, в Шрусбъри, където бях толкова нещастен. При това нещастен не толкова заради себе си, нито заради смъртната опасност и изтърпения затвор, колкото, че не успях да ви донеса главата на Диспенсър след битката, която водих заради вас.
Това не беше цялата истана. Запазването на владенията му и правата му бяха натежали почти еднакво в решението на владетеля на граничните провинции да окаже въоръжена съпротива, колкото и предаността му към кралицата. Но в този миг той бе искрено убеден, че е действувал само в нейна защита. И Изабел вярваше в това. Така бе копняла да може да повярва! Така се бе надявала, че някой ден ще се появи борец за нейната кауза! И ето че този борец бе тук, пред нея с голямата си мършава ръка, която бе държала шпагата и с белега от рана върху лицето, лек, но незаличим. Струваше й се, че е изникнал с черните си дрехи направо от някой рицарски роман.