— Спомняте ли си, приятелю Мортимър… спомняте ли си поемата за рицаря Граелент?
Той смръщи гъстите си вежди. Граелент? Беше чувал това име, но не си спомняше каква беше неговата история.
— Това е от една книга на Мари Френска, която ми откраднаха, както всичко останало — поде Изабел. — Граелент бил толкова силен, толкова дивно лоялен и толкова прославен, че тогавашната кралица се влюбила в него, без да го познава. Накарала да го повикат и първите думи, които му казала, когато той се явил пред нея, били: „Приятелю Граелент, никога не съм обичала моя съпруг, но вас обичам, колкото може да се обича, и съм ваша.“
Тя се смая от собствената си дързост, както и че успя така на място да си спомни думите, които предаваха най вярно чувствата й. Стори й се, че звукът на гласа й продължава да звучи още няколко секунди в ушите й. Тя чакаше, тревожна и смутена, засрамена и пламенна, отговора на новия Граелент.
„Мога ли сега да й призная, че я обичам?“ — питаше се Роджър Мортимър, като че ли това не беше единственото нещо, което трябваше да каже. Но съществуват арени, на които и най-смелите в бой се показват необяснимо несръчни.
— Обичали ли сте някога крал Едуард? — отговори той.
И двамата се почувствуваха еднакво разочаровани.
Защо беше необходимо в този миг да заговори за Едуард? Кралицата се попривдигна.
— Въобразила си бях, че го обичам — каза тя. — Насилих се да си внуша, че го обичам. Но скоро разбрах с какъв човек ме бяха свързали. Сега го ненавиждам и то толкова силно, че ненавистта ми може да угасне само с мен самата… или с него. Знаете ли, че дълги години си обяснявах страненето на Едуард от мен с някаква противоестественост в мен самата? Знаете ли, ако трябва да ви призная всичко… впрочем жена ви знае също… че последните пъти, когато се опита да сподели леглото ми и когато бе зачената последната ми дъщеря, той ми наложи Хю младия да дойде с него до леглото ми. И се лигаваеше и галеше с него, преди да е в състояние да изпълни съпружеските си задължения, като твърдеше, че съм трябвало да обичам Хю, колкото самия него, тъй като те били толкова здраво свързани, че били все едно един човек. Тогава го заплаших, че ще пиша на папата…
Лицето на Мортимър пламна от яростен гняв. Честта и любовта бяха еднакво накърнени в него. Едуард наистина бе недостоен да бъде крал. Кога най-сетне ще може да се каже високо на всичките му васали: „Узнайте кой е вашият сюзерен и се отречете от клетвите си!“ Не беше ли несправедливо, когато в света имаше толкова много неверни жени, подобен мъж да е женен за толкова високодобродетелна жена? Не е ли заслужавал тя да се отдаде на първия срещнат, за да го опозори?… Но дали наистина му бе останала вярна? Нима някоя тайна любов не бе прекосила отчайващата й самота?
— И никога ли не сте се хвърлили в обятията на друг? — попита той вече с глас на ревнивец, глас, който толкова се харесва на жените, когато се заражда любовното чувство и им става така досаден в края на връзката.
— Никога — отвърна тя.
— Нито дори на братовчед си Робер д’Артоа, който тази сутрин прекалено откровено показа, че е влюбен във вас?
Тя повдигна рамене.
— Вие познавате добре братовчед ми д’Артоа. За него всякакъв дивеч е добър. Кралица или просекиня, все същото. В един далечен ден в Уестмустиърс, когато споделих с него колко съм самотна, той предложи да ме утеши. Това е всичко. Пък и не чухте ли сам? „Все още ли сте така целомъдрена, братовчедке?…“ Не, любезни ми Мортимър, сърцето ми е трагично празно… и страшно уморено от тази празнота…
— Ах, госпожо, защо не се осмелих да ви призная много по-рано, че сте единствената дама на мислите ми! — извика Мортимър.
— Наистина ли, мили приятелю? Отдавна ли?
— Струва ми се, госпожо, че още от първия път, когато ви видях. Но осъзнах ясно това, в Уиндзър, когато очите ви се напълниха със сълзи поради някакво оскърбление, което ви бе нанесъл Едуард… Да ви призная ли, че в затвора нямаше сутрин или вечер, в които да не мисля за вас и че първият ми въпрос, когато избягах от Тауър…
— Зная, приятелю Роджър, зная. Епископ Орлитън ми каза. И се радвах, че дадох малко злато от касетката си за вашата свобода. Не заради самото злато, което не е нищо, а заради риска, който беше голям. Вашето бягство увеличи мъките ми…
Той се поклони много ниско, почти коленичи, за да й засвидетелствува признателността си.
— Знаете ли, госпожо — поде той с още по-сериозен глас, — че щом стъпих на френска земя, положих обет да се обличам в черно, докато не се върна в Англия… и да не докосвам жена, преди да ви освободя?