— Приятелю — промълви тя, — отдавам ви сърцето си и вземам вашето, което ми дава живот.
— Приятелко — отвърна той, — приемам го и обещавам да го пазя вместо своето.
Те не се отдръпнаха, продължавайки безкрайно тази странна целувка на устни, които доброволно бяха отворили в гърдите си. Сърцата им биеха в същия ритъм, бърз и бурен, отекващ от едното в другото. Три години целомъдрие при него, петнадесет години очакване на любовта при нея…
— Притисни ме силно, приятелю — прошепна тя.
Устата й потърси белия белег, образуващ ръб на устната на Мортимър, и зъбите й на малък хищник се открехнаха, за да захапят.
Бунтовникът от Англия, беглецът от Лондонската кула, владетелят на уелските гранични области, бившият върховен съдия на Ирландия, лорд Мортимър ъв Уигмор, от два часа любовник на кралица Изабел, си бе тръгнал горд и щастлив, увенчан с мечти, през личната стълба на кралицата.
На Изабел не й се спеше. По-късно може би щеше да се поддаде на умората. Засега стоеше зашеметена, смаяна, като че ли някаква комета продължаваше да кръжи в нея. Съзерцаваше с безумна признателност измачканото легло. Вкусваше с изненада неподозираното досега щастие. Никога не си бе представяла, че може да ти се наложи да притиснеш устни до нечие рамо, за да заглушиш вика си. Тя стоеше изправена до прозореца, чиито боядисани капаци бе разтворила. Над Париж изгряваше зората, прибулена в мъгла, феерична. Нима наистина Изабел бе пристигнала предната вечер? Нима това бе същият град, където бе прекарала детството си? Светът се раждаше за нея в този миг.
Сена течеше сива в подножието на двореца, а на другия бряг се възправяше старата Нелска кула. Изабел внезапно си спомни за снаха си Маргьорит Бургундска. Обзе я ужас. „Какво сторих тогава? Какво сторих?… Ако знаех!…“
Всички влюбени жени навред по света и от памтивека й се струваха сестри, избрани създания… „Познах наслаждението, което струва колкото всички корони на света, и не съжалявам за нищо!…“ Тези думи, този вик на Маргьорит покойницата, отправен към нея след присъдата в Мобюисон! Колко пъти Изабел си го бе повтаряла, без да разбира нищо! А тази сутрин, пропита с новата пролет, със силата на един мъж и с радостта да вземе и да се отдаде, тя най-сетне разбираше! „Днес сигурно не бих я издала!“ И поведението й тогава, проява на кралска справедливост, както си въобразяваше, внезапно я изпълни със срам и угризения, сякаш това бе единстаеният грях, който някога бе извършила.
VI. ПРЕКРАСНАТА 1325 ГОДИНА
За кралица Изабел пролетта на 1325 година беше същинско очарование. Тя изпадаше в захлас от слънчевите утрини, под които искряха покривите на Париж. Птиците, с хиляди, цвърчаха в градините. Камбаните на всички църкви, на всички абатства, на всички манастири, дори огромната басова камбана на Парижката света Богородица отзвъняваха сякаш часовете на щастието. Нощите ухаеха на люляк под звездното небе.
Всеки ден носеше своя сноп от удоволствия: състезания, празненства, турнири, лов и полски излети. В столицата се чувствуваше благоденствие и ненаситна жажда за забавления. Пръскаха се щедро средства за народни увеселения, макар бюджетът на държавното съкровище последната година да бе приключил с дефицит от тринадесет хиляди и шестстотин ливри заради войната в Аквитания, както смятаха всички. За да набавят необходимите средства обаче, бяха наложили на епископите на Руан, Лангър и Лизийо глоби, съответно дванадесет, петнадесет и петдесет хиляди ливри за упражнено насилие спрямо съвета на канониците или кралските служители. Богатството на тези прекалено властни прелати беше покрило дефицита, предизвикан от войната. Пък и ломбардците още веднъж бяха принудени да заплатят за правото си на гражданство.
Така беше подхранван луксът на двора. И всеки бързаше да се развлича, като първото удоволствие беше да се покаже пред другите. Това, което се отнасяше до благородническото съсловие, важеше и за буржоазията, и за простолюдието: всеки харчеше малко повече, отколкото позволяваха възможностите му, и то само за да изпита удоволствието да живее. Има такива години, когато съдбата като че ли се усмихва: отдих, затишие сред тежките времена… Продават се и се купуват така наречените излишни неща, сякаш е излишно да се кичиш, да съблазняваш, да завоюваш, да си позволяваш да обичаш, да вкусваш редките неща, плод на човешката изобретателност, да се възползваш от всичко онова, което провидението или природата са дали на човека, за да се наслаждава на изключителното си положение във вселената!