Естествено хората се оплакваха, но не защото бяха нещастни, а задето не можеха да задоволят всичките си желания. Оплакваха се, че не са толкова богати, колкото най-богатите, че нямат толкова, колкото онези, които имат всичко. Времето беше изключително меко, търговията — невероятно успешна. Отказали се бяха от кръстоносния поход. Изобщо не се говореше за свикване на войнство, нито за понижаване на курса на ливрата. В кралския съвет разискваха как да предотвратят обезрибяването на реките. А рибарите, насядали един до друг с въдиците си по двата бряга на Сена, печаха гърбове на приятното майско слънце.
Тази пролет въздухът бе изтъкан от любов. От много години не бе имало повече женитби, а и повече незаконнородени. Девойките бяха засмени и ухажвани, младежите — предприемчиви и наперени. Чужденците нямаха толкова големи очи, за да видят всички чудеса на града, нито толкова широки гърла, за да опитат виното, което се лееше в кръчмите, нито толкова дълги нощи, за да изчерпят предлаганите им удоволствия.
Ах, как щяха да си спомнят тази пролет! Естествено имаше болести, загуби на близки, майки, отнасящи кърмачетата си на гробищата, паралитици, измамени съпрузи, които се гневяха на разпуснатостта на нравите, ограбени бакали, които обвиняваха чираците си, че не са били бдителни, пожари, които оставяха цели семейства без покрив, няколко престъпления. Но за всичко това виняха съдбата, а не краля или неговия съвет.
Всъщност беше истинска благодат да живееш през тази 1325 година, да си млад или в зрялата си възраст, или поне здрав. И беше непростима глупост да не го цениш достатъчно, да не благодариш на бога за това, което ти е дал. Колко повече щеше да се радва парижкото население на своята пролет през 1325 година, ако можеше да отгатне как тя щеше да завърши! Тя бе наистина вълшебна приказка и децата, заченати през този пленителен месец в постели, ухаещи на лавандула, мъчно щяха да повярват, когато им разкажеха един ден за нея. Хилядо триста двадесет и пета! Каква дивна епоха! И колко скоро тази година щеше да се превърне в „хубавото старо време“!
А кралица Изабел? Кралица Изабел сякаш въплътяваше в себе си всички достойнства и всички приятни изживявания. Обръщаха се подире й не само защото беше владетелка на Англия, не само защото беше дъщеря на великия крал, чиито финансови постановления, клади и ужасни процеси бяха забравили и помнеха само мъдрите му нареждания, а защото беше хубава и изглеждаше щастлива.
Сред народа се говореше, че тя по-достойно би носила короната от брат си Шарл Хубавеляка, много миличък, но безличен владетел, и се питаха дали Филип Дългия бе създал справедлив закон, като бе отстранил жените от трона. Англичаните трябва да са много глупави, щом създават неприятности на толкова сладка кралица!
Тридесет и три годишна, Изабел изглеждаше така блестящо, че нямаше девойка, колкото и свежа, която да може да й съперничи. Най-прочутите хубавици сред френската младеж потъваха сякаш в сянка, щом се появеше кралица Изабел. И всички благородни девици мечтаеха да приличат на нея, вземаха я за образец, подражаваха роклите й, жестовете й, вдигнатите плитки, погледа и усмивките.
Всяка влюбена жена се отличава по походката, дори в гръб. Раменете, ханшът, стъпката на Изабел, всичко изразяваше щастие. Почти винаги бе придружена от лорд Мортимър, който след нейното пристигане внезапно бе спечелил града. Хората, които го смятаха предишната година мрачен, горделив, прекалено надменен за изгнаник, които едва ли не го упрекваха за добродетелността му, изведнъж откриха в него мъж със силен характер, с голямо обаяние, напълно достоен за възхищение. Черното му облекло, подчертано само с няколко сребърни токи, не им се струваше вече погребално и сега виждаха в него само изтънчена показност на човек, който носи траур за загубеното си отечество.
Макар да не беше натоварен с официална длъжност при кралицата — това би било явно предизвикателство спрямо крал Едуард, Мортимър фактически ръководеше преговорите. Епископът на Норидж се бе поддал на очарованието му. Джон ъв Кромуел заявяваше без задръжки, че са постъпили несправедливо спрямо барон ъв Уигмор, че крал, който настройва против себе си благородник с подобни качества, не е особено прозорлив. Граф Кент се бе сприятелил окончателно с Мортимър и не вземаше никакво решение, без да се посъветва с него. Общоизвестно и общоприето бе, че лорд Мортимър остава след вечеря при кралицата, която — както тя казваше — трябва „да се допита за нещо до него“. И всяка нощ, когато излизаше от покоите на Изабел, Мортимър разклащаше за рамото Оугъл, бившия бръснар от Лондонската кула, издигнал се до ранга камериер, който го чакаше задрямал върху един сандък. Те прескачаха заспалите върху плочите слуги, които вече не вдигаха дори глава изпод наметките си, толкова бяха свикнали с техните обичайни стъпки.