Когато Роджър Мортимър мина един ден през квартала Тампъл, придружен само от Алспей и Оугьл, насмалко избягна каменен блок, паднал от една новострояща се сграда. Не бе смазан на място само защото чу как каменният блок се удари в една дъска от скелето. Той видя в това обикновен уличен инцидент. Но три дни по-късно, тъкмо излизаше от дома на Робер д’Артоа, една подвижна стълба се строполи пред коня му. Мортимър поговори по този въпрос с Толомей, който познаваше по-добре от всеки друг тайния Париж. Сиенецът извика един от майсторите зидари, членове на ордена Тампъл, които бяха запазили своите привилегии въпреки разпръскването на рицарите на ордена. И атентатите срещу Мортимър престанаха. Дори поздравляваха от скелите, сваляйки кепетата си, английския благородник, облечен в черно, още щом го зърнеха. Все пак Мортимър свикна да излиза с по-силен ескорт и да изпробва с нарвалов рог виното си — предпазна мярка срещу отравяне. Просяците, които се прехранваха от кесията на Робер д’Артоа, бяха помолени да отварят добре очите и ушите си. Заплахите, надвиснали над Мортимър, още повече засилиха любовта на кралица Изабел към него.
И после, внезапно в началото на август, малко преди предвидената за полагане на клетвата дата, монсеньор дьо Валоа, толкова здраво взел властта в ръцете си, че го наричаха „втория крал“, рухна на петдесет и пет години.
От няколко седмици беше много раздразнителен и се ядосваше от всичко. Особено много се разяри, когато получи предложението на крал Едуард да оженят по-малките си деца, Луи дьо Валоа и Жана Английска, които скоро щяха да навършат седем години. Дали Едуард бе разбрал най-сетне късогледството, което бе проявил две години преди това, като прекъсна преговорите за женитбата на първородния си син и по този начин смяташе да привлече отново в своята игра Валоа? Необяснимо защо монсеньор Шарл прие това предложение като второ оскърбление и така се разбесня, че изпочупи всичко върху масата си. В същото време той проявяваше голяма припряност в държавните работи, дразнеше се, че Върховният съд се бави с присъдите, спореше с Мил дьо Ноайе за отчетите, представени от Сметната камара. А после се оплакваше, че всички тези задачи го изморяват.
Една сутрин, както бе в кралския съвет и се канеше да парафира някакъв документ, той изпусна пачето перо, което му подаваха, и изцапа с мастило синята си надризница. Ръката му увисна покрай бедрото и пръстите му се вкамениха. Изненада се от тишината наоколо и не осъзна, че пада от стола.
Вдигнаха го. Очите му бяха изблещени наляво, устата — изкривена на същата страна, а съзнанието му го бе напуснало. Лицето му бе прекалено червено, почти мораво, побързаха да извикат лекар, за да му пусне кръв.
Също като брат си, Филип Хубави, единадесет години по-рано, той бе сразен в главата, в тайнствения механизъм на волята. Сметнаха, че издъхва, и когато го пренесоха в двореца му, множеството обитатели се засуетиха скръбно като при мъртвец.
След няколко дни обаче, по време на които живееше по-скоро с диханието отколкото с мисълта си, той малко се посъвзе. Говорът му се възвърна, но колеблив, не добре разчленен, затруднен при произнасянето на някои думи, без сянка от присъщата му словоохотливост и властност. Десният му крак не се подчиняваше на волята му, както и ръката, която бе изпуснала перото.
Неподвижен в креслото, терзан от горещина под завивките, с които го бяха задушили уж за негово добро, бившият крал на Арагон, бившият император на Константинопол, граф на Романия, френският пер, вечен кандидат за германски император, укротителят на Флоренция, победителят в Аквитания, организаторът на кръстоносците внезапно осъзна, че всички почести, с които един човек може да бъде отрупан, са нищо, когато тялото му е в упадък. Той, който от детството се безпокоеше само за земни блага, неочаквано откри в себе си друга тревога. Настоя да го откарат в замъка му Пере, близо до Рамбуйе, където почти никога не отиваше. Внезапно му домиля: някои места, където болните си въобразяват, че ще възвърнат здравето си, имат необяснима притегателна сила за тях.
Умът му, вече не така енергичен, но съвсем бистър, бе завладян от мисълта, че болестта му е същата, която бе отнесла по-големия му брат. Той търсеше в миналите си постъпки причината за наказанието на всевишния. Останал без сили, той бе благочестив. Мислеше за Страшния съд, но горделивците лесно пречистват съвестта си. Валоа не откриваше почти нищо, за което можеше да се упрекне. Във всички свои походи, грабеж и кланета, при всички насилия, които бе наложил на завладените или освободените от него области, той смяташе, че е използвал справедливо пълномощията си на пълководец и принц. Един-единствен спомен будеше угризения у него. Една-единствена негова постъпка му се струваше причина за сегашното изкупление, едно единствено име идваше на устните му, когато правеше равносметка на жизнения си път: Марини. Защото наистина никога не бе мразил никого освен Марини. За всички други хора, които бе измъчвал, наказвал, изтезавал или пращал на смърт, той бе убеден, че е действувал в името на общото благо, което смесваше със собствените си амбиции. Ала в борбата си срещу Марини бе вложил цялото мерзко настървение, което човек влага в лична разпра. Съзнателно бе лъгал в обвиненията си срещу Марини, бе лъжесвидетелствувал срещу него, като бе накарал и други да дадат неверни показания. Не се бе спрял пред никаква низост, за да изпрати бившия съуправител и главен ректор на кралството на бесилото в Монфокон по-млад, отколкото самият той бе сега. Не се бе ръководил от нищо друго освен от потребността за мъст и злобата, че с всеки ден друг разполага с повече власт от него във Франция.