И ето сега, седнал в двора на замъка си Пере, загледан в прелитащите птици и конярите, извеждащи дорестите коне, които той нямаше вече да яхне, Валоа беше започнал… думата изненадваше най-много него, но нямаше друга!… беше започнал да обича Марини, да обича спомена за него. Какво не би дал неговият неприятел да бъде жив, за да се сдобри с него и да разговаря за всички неща, които бяха изпитали, изживели заедно и за които толкова се бяха карали. По-големият му брат Филип Хубави, другият му брат Луи д’Еврьо, двете му предишни съпруги даже, всички тези покойници по-малко му липсваха, отколкото бившият съперник. И в миговете, когато мислеше, че не го наблюдават, близките му изненадани чуваха диалога му с един мъртвец.
Всеки ден изпращаше единия от шамбеланите си с торба, пълна с монети, да раздава милостиня на бедните в някой парижки квартал ту в една, ту в друга енория. И шамбеланът трябваше да каже, пускайки монетите в мръсните ръце: „Помолете се, добри хора, помолете се на бога за монсеньор Ангьоран дьо Марини и за монсеньор Шарл дьо Валоа.“ Струваше му се, че ще измоли снизхождението на небето, ако в една и съща молитва го свържат с жертвата му. А жителите на Париж се удивляваха, че могъщият и надменен феодал Валоа иска да го споменават след онзи, когото някога обвиняваше за всички нещастия на кралството и когото бе пратил на бесилото.
В кралския съвет властта бе преминала в ръцете на Робер д’Артоа, който поради заболяването на тъста си внезапно излезе на преден план. Исполинът често изминаваше, опънал докрай стремената на коня си, пътя до Пери, за да се допита до болния. Защото всеки — и най-напред д’Артоа — забелязваше, че внезапно държавното кормило беше останало без кормчия. Монсеньор дьо Валоа беше известен, разбира се, като доста хаотичен владетел, вземащ решения, без да ги обмисли добре и управляващ по-скоро по настроение, отколкото по разум. Но все пак, тъй като бе живял в много дворове — от парижкия в испанския и от испанския в неаполския — беше защищавал интересите на папата в Тоскана, беше участвувал във всички войни с Фландрия, беше се домогвал до трона на Свещената империя и бе заседавал повече от тридесет години в тесния съвет на четирима френски крале, той бе свикнал да разглежда всеки проблем на кралството в общоевропейски аспект. Това се извършваше едва ли не от само себе си в мисълта му.
Робер д’Артоа, солидно подкован в обичайното право и много сведущ в съдебната процедура, нямаше толкова широки схващания. Затова всички казваха за граф дьо Валоа, че е „последният“, без да могат да уточнят добре какво разбират под това, освен че той бе последният държавник с отношение към световната политика и едва ли щеше да се появи друг след него.
Крал Шарл Хубави, съвсем безучастен, се разхождаше от Орлеан до Сен-Максан и Шатоньоф-сюр-Лоар, очаквайки всеки миг жена му да го зарадва, че е бременна.
Кралица Изабел бе станала, така да се каже, господарка на двореца в Париж и там се бе събрал истински английски двор.
Полагането на клетва за вярност бе насрочено за 30 август. И така, Едуард изчака последната седмица на месеца, за да тръгне на път и да се престори, че се е разболял в абатството Сандаун, близо до Дувър. Епископ Уинчестър бе изпратен в Париж, за да удостовери под клетва, ако се наложи, основателността на това извинение — никой не поиска това от него — и да предложи синът да замести бащата, като, разбира се, принц Едуард, провъзгласен за аквитански херцог и граф дьо Понтийо, щеше да донесе обещаните шестдесет хиляди ливри.