На 16 септември младият принц пристигна, но придружен от оксфордския епископ и главно от Уолтър Стейпълдън, епископ на Ексетър и лорд ковчежник. Избирайки именно него, един от най-дейните и най-настървени привърженици на партията на Диспенсър, както и най-ловкия и най-хитрия, а и най-ненавиждания човек от антуража си, крал Едуард ясно подчерта, че не възнамерява да промени политиката си. Епископът на Ексетър не беше натоварен само да придружава престолонаследника.
В деня на пристигането им и едва ли не в мига, когато кралица Изабел отново стисна в прегръдките си сина си, узнаха, че състоянието на монсеньор дьо Валоа рязко се е влошило. Всеки час можеше да се очаква, че ще предаде богу дух. Тутакси цялото семейство, висшите сановници, бароните, които бяха в Париж, английските пратеници, всичко живо се втурна към Пере, с изключение на равнодушния Шарл Хубави, който надзираваше някакво вътрешно преустройство във Венсен, което бе поръчал на архитекта си Пенфьотиз.
А френският народ продължаваше да се радва на чудната 1325 година!
VII. „ВСЕКИ ВЛАДЕТЕЛ, КОЙТО УМИРА…“
Колко изменен се стори монсеньор дьо Валоа на всички, които не го бяха виждали последните седмици! Преди всичко бяха свикнали да носи винаги нещо на главата си, било голяма, искряща от скъпоценни камъни корона в дни на тържества, било извезана кадифена качулка, чийто огромен дантелен връх падаше върху рамото му, било някоя шапчица, закрепена на златен обръч, когато си беше у дома. За първи път виждаха косите му, прошарени руси коси, обезцветени от възрастта, разкъдрени поради боледуването и увиснали от двете страни на лицето му и по възглавниците. Този доскоро дебел и пълнокръвен мъж бе поразително отслабнал, но още по-силно впечатление им направи неподвижно сгърчената половина на лицето му, леко изкривената на една страна уста — един служител изтриваше час по час изтичащата слюнка — и най-вече угасналият втренчен поглед. Златотканите завивки, сините осеяни с лилии завеси на леглото, драпирани като балдахин над възглавието му, още повече подчертаваха физическия упадък на умиращия.
А и самият той, преди да приеме всички тези хора, стълпили се в спалнята му, поиска огледало и загледа известно време лицето си, което само два месеца преди това внушаваше такъв респект на народите и кралете. Какво значение кмаха сега за него престижът и властта? Къде бяха отлетели амбициите, които толкова дълго бе преследвал? Какво означаваше толкова живото някога задоволство да върви винаги с изправено чело между наведени глави, след като именно зад това чело бе сразен като от мълния и всичко бе рухнало? И ръката, към която се спускаха слуги, щитоносци и васали и я целуваха отгоре и отдолу, какво представляваше тази мъртва ръка до тялото му? Ами другата, над която все още имаше власт и с която щеше да си послужи след малко за последен път, за да подпише завещанието, което щеше да продиктува… ако изобщо лявата му ръка успее да очертае буквите на името му!… Дали тази ръка му принадлежеше повече от гравирания пръстен, с който подпечатваше нарежданията си? Щяха да го измъкнат от пръста му, когато умре. Притежавал ли е някога нещо?
Десният крак, напълно безжизнен, му беше сякаш вече отнет. От време на време в гърдите му зейваше бездна.
Човек е мислещо единство, което въздействува върху другите хора и преобразява света, И после внезапно това ецинство се разпада, разкъсва и какво е тогава светът, какво са другите хора? Важното в този час за монсеньор дьо Валоа не бяха титлите, владенията, короните, кралствата, властническите решения, превъзходството му над другите живи същества. Емблемите на неговото потекло, материалните му придобивки, дори потомците от неговата кръв, събрани наоколо, всичко това вече нямаше за него съществена стойност. Най-важното беше септемврийският въздух, зелените още листа, прошарени тук-там с червено, които забелязваше през отворените прозорци, но главно въздухът, въздухът, който вдишваше с такова усилие и който щеше да потъне в бездната, зинала в гърдите му. Докато усещаше въздуха в гърлото си, светът щеше да продължава да съществува и той щеше да бъде негов център, но тъй крехък център, подобен на пламъка на догаряща свещ. А после всичко щеше да секне или по-скоро всичко щеше да продължи, но в пълен мрак и страшно безмълвие, като катедрала, в която и последната свещ е угаснала.