Валоа си спомняше величествените агонии в семейството си. Чуваше отново думите на брат си Филип Хубави: „Погледнете колко малко струва светът! Вижте краля на Франция!“ Спомняше си и думите на племенника си Филип Дългия: „Вижте вашия сюзерен, Няма нито един измежду вас, колкото и да е беден, с когото да не съм готов да разменя участта си!“ Чул бе тези думи, без да ги разбере. Ето, значи, какво са изпитвали тези владетели, негови роднини, преди да слязат в гроба! Нямаше други думи, за да се изрази това, и хората, на които им оставаше да живеят още, бяха безсилни да го разберат. Всеки човек, който умира, е най-злочестият в света.
И какво щеше да открие от другата страна този най-злочест човек, когато всичко угасне, когато всичко се разпадне, когато катедралата се изпълни с тъма? Щеше ли да намери онова, на което го бе учила религията? Но какво бе то освен необятна, ужасяваща несигурност? Щяха ли да го изправят пред съд? Как щеше да изглежда лицето на съдника? На какви везни щяха да претеглят всички житейски дела? Какво наказание може да бъде наложено на нещо, което вече не съществува? Наказание… Какво наказание?… Може би да запази ясно съзнание в мига, когато прекоси черната стена.
И Ангьоран дьо Марини — Шарл дьо Валоа не можеше да не мисли за него — е бил с ясно съзнание, с още по-ясното съзнание на мъж в разцвета на здравето и силите си, изтръгнат от живота не защото се е счупило някое тайно колело на организма му, а по чужда воля. И не пламъчето на догаряща свещ, а всички буйни пламъци са били духнати наведнъж.
Маршалите, висшите сановници и служители, които бяха изпроводили Марини до бесилото, същите или наследилите техните функции, бяха събрани сега около него, изпълнили спалнята и съседното помещение, със същите погледи на хора, които изпровождат един свой ближен до последния удар на сърцето му, чужди на кончината, която очакват, и целите в бъдещето, от което обреченият е елиминиран.
Ах, с каква охота би дал всички корони на Византия, всички тронове на Германия, всички скиптри и цялото злато от обезщетенията за един поглед, само един, в който да не прочете, че е елиминиран. Скръб, състрадание, съжаление, ужас и чувства, предизвикани от спомена: само това се чете в кръга от разноцветни очи около леглото на умиращ владетел. Но всяко от тези чувства е само потвърждение на елиминирането.
Валоа наблюдаваше първородния си син Филип, този мъжага с голям нос, изправен до него под балдахина, който щеше да бъде, доста скоро, утре или някой друг съвсем близък ден, а може би и само след минута единственият, истинският граф дьо Валоа, живият Валоа. Беше тъжен, както подобаваше, едрият Филип, и стискаше ръката на жена си, Жана Бургундска Куцата. Но и загрижен за държането си поради бъдещето пред него. Той сякаш казваше на насъбралате се: „Вижте, баща ми умира!“ И в тези очи Валоа бе вече заличен.
Пък и другите синове… Шарл д’Алансон, който избягваше да срещне погледа на умиращия и леко се извръщаше, щом баща му го погледнеше. И малкият Луи, който се страхуваше, призляваше му от страх, защото за пръв път присъствуваше на агония… И дъщерите… Няколко от тях бяха тук: графиня дьо Ено, която от време на време смигаше на прислужника, натоварен да бърше устата му, и другата, по-малката, графиня дьо Блоа, а малко по-далеч графиня дьо Бомон до исполинския си съпруг Робер д’Артоа, и двамата застанали до кралица Изабел Английска, и малкият аквитанскк херцог, момчето с дълги мигли, послушно като в църква, което щеше да запази само този спомен от дядо си Шарл.
На Валоа му се струваше, че групичката им заговорничи. И там се подготвяше бъдеще, от което той бе елиминиран.
Обърнеше ли глава на другата страна, срещаше Мао дьо Шатийон-Сен-Пол, третата си съпруга, изправена властно, но вече вдовица. Гоше дьо Шатийон, старият конетабъл с глава на костенурка и седемдесет и седем години на гърба, печелеше в момента още една победа: отиваше си преди него един мъж, двадесет години по-млад!
Етиен дьо Морне и Жан дьо Шершьомон, и двамата бивши канцлери на Шарл дьо Валоа, преди да станат един след друг канцлери на Франция, Мил дьо Ноайе, легист и управител на Сметната палата, Робер Бертран, рицарят със зеления лъв, новият маршал, монахът-изповедник Тома дьо Бурж, лекарят Жан дьо Торно — всички бяха около него, за да му помогнат, всеки според длъжността си. Но кой може да помогне някому да умре? Юг дьо Бувил избърса една сълза. За какво плачеше дебелият Бувил, ако не за собствената си отлетяла младост, за близката си старост и собствения си отшумял живот?