Как се бе гордял с това разрешение, давано само на крале, да разпредели на няколко места трупа си, както се прави с реликвите на светците. Щяха да се отнесат с него като с крал дори в гроба. Но сега той си мислеше за върховното възкръсване, единствената надежда, оставена на ония, които са стигнали до ръба на последното стъпало. Ако догмите на религията са верни, как ще протече за него това възкръсване? Вътрешностите му в Шаали, сърцето — там, където Мао-дьо Сен-Пол би избрала, а тялото — в парижка църква… Нима с изпразнени гърди и с корем, натъпкан със слама и зашит с канап, ще се изправи между Катрин и Маргьорит? О, колко мъчно можеш да се надяваш на нещо, което човешкият ум не е в състояние да си представи! И там ли ще имз гмеж от тела и погледи, както сега около леглото му? Каква страшна бъркотия ще настъпи, ако възкръснат едновременно всички предци и всички потомци, убийците лице с лице с жертвите си, всички държанки, всички измени… Дали Марини ще застане пред него?
— Item, оставям на абатството в Шаали шестдесет ливри, сечени в Тур, за да четат молитви на годишнината ми…
Отново избърсаха устата му с кърпата. Той изреди за почти четвърт час всички църкви, абатства, благочестиви фондации в своите имения, на които оставяше било сто, било петдесет или сто и двадесет ливри, или някоя лилия за украса на ковчеже с мощи. Еднообразно изброяване за всички, освен за умиращия: всяко произнесено име извикваше в паметта му камбанария, град, паланка, чийто владетел той щеше да бъде за още няколко часа или дни. Багрите на крепостна стена, силуетът на ажурен връх, екотът на калдъръма на някоя стръмна улица, миризмите на пазарен площад ставаха за последен път негова собственост чрез думите… Присъствуващите мислеха за друго, както по време на много дълга литургия. Единствена Жана Куцата, измъчена от дългото стоене права с нееднаквите си крака, слушаше внимателно. Събираше, пресмяташе наум. При всяка нова цифра обръщаше към Филип дьо Валоа лицето си, не лишено от миловидност, но загрозено от скъперническите й мисли. Всички тези завещания подяждаха наследството.
Изабел шушукаше в нишата на един прозорец с Робер д’Артоа. Тревожното й изражение не бе предизвикано от тъжния повод, който ги бе събрал тук.
— Не се доверявайте на Стейпълдън, Робер — прошепна му тя. — Този епископ е най-злобното дяволско изчадие и Едуард го е изпратил само за да навреди на мен или на привържениците ми. Няма никаква работа тук, но се натрапи, защото бил уж натоварен да придружава навсякъде сина ми. Той ме дебне… Последното писмо, което получих, е било отваряно и печатът е бил залепен отново.
Гласът на Шарл дьо Валоа продължаваше да изрежда:
— Item, завещавам на жена си, графинята, рубина, подарен от дъщеря ми, графиня дьо Блоа. Item, оставям й също везаната покривка, останала от майка ми, кралица Мари…
Всички разсеяни или равнодушни погледи по време на изреждането на благочестивите дарения отново бляснаха, щом стана дума за скъпоценности. Графиня дьо Блоа повдигна вежди, леко разочарована. Баща й можеше да й върне рубина, който му бе подарила.
— Item, ковчежето с реликви от свети Едуард…
Като чу името Едуард, младият английски престолонаследник повдигна дългите си мигли. Не, и ковчежето бе завещано на Мао дьо Шатийон.
— Item, оставям на Филип, първородния си син, един рубин и всичките си оръжия и конски амуниции с изключение на една дълга ризница, изработена в Акр, и шпагата, с която се е сражавал барон д’Аркур, които оставям на Шарл, втория си син. Item, на дъщеря си, съпругата на сина ми Филип, оставям най-красивия си изумруд.
Бузите на Куцата леко порозовяха и тя благодари, като кимна с глава, жест, който се стори неприличен. Можеха да бъдат сигурни, че ще поиска смарагдите да бъдат прегледани от някой експерт, за да се отдели най-красивият!
— Item, на Шарл, втория си син — всичките ми коне и коняри, златната си чаша, един сребърен леген и един молитвеник.
Шарл д’Алансон се разплака глупаво, като че ли осъзна агонията на баща си и скръбта, която тя му причиняваше, едва когато умиращият произнесе името му.
— Item, оставям на Луи, третия си син, всичките си сребърни съдове…
Детето се бе сгушило до полите на Мао дьо Шатийон. Тя нежно го погали по челото.
— Item, искам и нареждам всички предмети от параклиса ми да бъдат продадени, за да се отслужат молитви за успокоение на душата ми… Item, а всичките ми дрехи да бъдат раздадени на камериерите ми…
Застаналите близо до отворените прозорци безмълвно се раздвижиха, а някои се наведоха навън. Току-що три носилки бяха влезли в двора на замъка, застлан със слама, за да приглушат тропота на конските копита. От голяма носилка, украсена със позлатени скулптури и завеси, с извезани върху тях замъци от Артоа, слезе графиня Мао, тежка, монументална, съвсем посивяла под воала, заедно с дъщеря си, кралица Жана, вдовица на Филип Дългия. Графинята беше придружена и от канцлера си Тиери д’Ирсон и придворната си Беатрис, негова племенница. Мао идваше от замъка си Конфлав, близо до Венсен, откъдето почти не излизаше през този враждебен за нея период.