С втората носилка, съвсем бяла, пристигна кралица Клеманс, вдовицата на Луи Вироглавия.
От третата, скромна, с обикновени завеси от черни кожа, слезе доста трудно, подпомогнат само от двама прислужници, месер Спинело Толомей, капитан на парижките ломбардци.
Така че по коридорите на замъка тръгнаха две бивши френски кралици, две млади жени на същата възраст, тридесет и две години, облечени и двете изцяло в бяло, съгласно обичая, и красиви, особено кралица Клеманс, напомнящи малко две сестри близначки. Зад тях пристъпваше, по-висока с цяла глава, страшната графиня Мао, за която всеки знаеше, макар да не смееше да го заяви високо, че е убила съпруга на едната, за да възкачи на трона другата. И най-сетне, провлачил крак и изпъчил корем, с попадали върху яката бели коси и белязано от ноктите на възрастта лице — старият Толомей, който отблизо или отдалеч бе замесен във всички интриги. Тъй като възрастта облагородява всичко, тъй като парите са истинската сила в света, тъй като монсеньор дьо Валоа нямаше навремето да се ожени за императрицата на Константинопол, тъй като без Толомей френският двор нямаше да може да прати Бувил при кралица Клеманс в Неапол, нито Робер д’Артоа да води процесите си и да се ожени за дъщерята на граф дьо Валоа, тъй като без Толомей английската кралица нямаше да се срещне със сина си, всички оказаха на стария ломбардец, който бе свидетел на толкова неща, бе дал толкова пари назаем и толкова бе мълчал, дължимата само на владетели почит.
Присъствуващите се притиснаха към стените и се отдръпнаха, за да освободят вратата. Бувил цял се разтрепера, когато Мао го докосна.
Изабел и Робер д’Артоа се спогледаха въпросително, без да кажат нещо: Толомей бе влязъл ведно с Мао. Дали това означаваше, че старата лисица работи и за сметка на противника? Но с едва доловима усмивка Толомей успокои клиентите си. Трябваше да виждат в едновременното им идване само случайно съвпадение, Влизането на Мао предизвика известно смущение. Валоа прекъсна диктовката, когато видя старата си огромна противница, която тикаше пред себе си двете бели вдовици като две овчици, водени на паша. Но после Валоа забеляза Толомей. Той раздвижи пред лицето си здравата си ръка, на която блестеше рубинът, който щеше да премине на пръста на първородния му син, и каза:
— Марини, Марини…
Сметнаха, че се унася. Не. Видът на Толомей му припомни обшия им враг. Без помощта на ломбардците Валоа никога нямаше да срази съуправителя.
Тогава се чу гласът на грамадната Мао д’Артоа.
— Бог ще ви прости, Шарл, защото разкаянието ви е искрено.
— Каква мръсница! — изрече Робер д’Артоа доста високо, за да го чуят съседите му. — Осмелява се да говори за разкаяние!
Без да обърне внимание на графиня д’Артоа, Шарл дьо Валоа направи знак на ломбардеца да се приближи. Старият сиенец пристъпи към леглото, повдигна парализираната ръка и я целуна, но Валоа не усети целувката.
— Молим се за вашето оздравяване, монсеньор — промълви Толомей.
Оздравяване! Единствената ободрителна дума, която Валоа чу сред всички тези хора, никой от които не се съмняваше, че той ще умре: те очакваха последната му въздишка като необходима формалност! Оздравяване… Дали банкерът казваше това от любезност или наистина го мислеше? Погледите им се срещнаха и единственото отворено око на Тсломей — тъмно и хитро око — му смигна съучастнически. Най-сетне едно око, което не го елиминираше!
— Item, Item — поде Валоа, като насочи показалеца си към нотариуса, — искам и нареждам децата ми да изплатят всички мои дългове.
Ах, той оставяше чудесно завещание с тези думи на Толомей, по-тежко от всички рубини и ковчежета с мощи! И Филип дьо Валоа, и Шарл д’Алансон, и Жана Куцата, и графиня дьо Блоа помръкнаха. Дотрябвал им беше този ломбардец!
— Item, на Робер дьо Вилпион, мой шамбелан, сумата двеста ливри. На Жан дьо Шершьомон, който бе мой канцлер, преди да стане канцлер на Франция, същата сума. На Пиер дьо Монгийон, мой щитоносец…
Ето че монсеньор дьо Валоа отново бе обзет от склонността си към щедрост, която му бе струвала толкова скъпо през целия живот. Той искаше да възнагради кралски всички, които му бяха служили. Двеста, триста ливри, не огромни завещания наистина, но четиридесет, петдесет на брой, които при това се прибавяха към благочестивите му дарения… Порядъчно накърненото вече злато на папата нямаше да стигне, нито целогодишният доход от владението Валоа. Монсеньор щеше да си остане разсипник дори и след смъртта си!