Край умиращия останаха само третата му съпруга, най-голямата му дъщеря, графиня дьо Ено, малките му деца и близките служители. Точно толкова хора, колкото край всеки незначителен провинциален рицар, макар че името и делата му бяха предизвиквали толкова вълнение в света от бреговете на океана чак до Босфора. И на другия, и на по-другия ден монсеньор дьо Валоа все още дишаше. Конетабъл Гоше бе преценил правилно. Борбата за живот във внезапно сразеното тяло продължаваше.
През тези дни целият двор се премести във Венсен за полагането на клетва от младия Едуард, аквитански херцог, пред вуйчо му Шарл IV Хубави.
После, в Париж, една греда от скеле се строполи току до главата на епископ Стейпълдън. Едно мостче на следния ден се събори под копитата на мулето на придружаващия го духовник. Една сутрин, когато бе излязъл от жилището си, в часа на утринната служба, Стейпълдън се сблъска в една тясна уличка с Жерар дьо Алспей, бившия заместник-комендант на Лондонската кула и бръснаря Оугьл. Двамата мъже привидно се разхождаха най-безгрижно. Но кой излиза толкова рано само за да чуе песента на птичките? В нишата под един вход се бяха спрели също няколко мълчаливи мъже, сред които Стейпълдън като че ли различи конското лице на барон Малтравърс. Върволицата зарзаватчийски каручки, която задръсти улицата, даде възможност на английския епископ бързо-бързо да стигне до дома си. Още същата вечер, без да се сбогува с когото и да било, той пое към Болоня, за да се качи тайно на някой кораб.
Освен копието на писмото на Орлитън той отнасяте със себе си множество доказателства, които уличаваха в заговор и измяна Изабел, Мортимър, граф Кент и всички придружаващи ги английски благородници.
А в един замък на Ил-дьо-Франс, изоставен почти от всички и погребан вече в тялото си като в гроб, Шарл дьо Валоа все още бе жив. Човекът, наричан вторият френски крал, се интересуваше вече само от въздуха, който проникваше неравномерно в дробовете му понякога с тревожни пресеквания. И щеше да продължава да вдишва този въздух, от който се храни всяко живо творение, още дълги седмици, чак до декември.
Трета част
ОТВЛЕЧЕНИЯТ КРАЛ
I. СЪПРУЗИ-ВРАГОВЕ
От осем месеца кралица Изабел живееше във Франция. Познала бе там свободата и бе срещнала любовта. А и бе забравила своя съпруг, крал Едуард. Той се мяркаше в мислите й само абстрактно, като неприятно наследство, оставено й от предишната Изабел, която вече не съществуваше. Беше потънал в мъртвите полета на паметта. Не си спомняше дори когато се помъчеше да го извика, за да съживи ненавистта си, мириса на тялото на мъжа си, нито точния цвят на очите му. Виждаше само неясните замъглени очертания на прекалено удължената му брадичка, обрасла с руса брада и вълнообразното неприятно извиване на гърба. Но ако споменът й се изплъзваше, омразата й си оставаше все така безпощадна. Прибързаното завръщане на епископ Стейпълдън в Лондон оправда всички опасения на Едуард и го убеди, че трябва много спешно да върне жена си. При това трябваше да действува хитро и както казваше Хю Диспенсър стария, да приспи вълчицата, ако иска да я привлече в леговището. Затова в продължение на няколко седмици писмата на Едуард изразяваха чувства на любящ съпруг, огорчен от отсъствието на жена си. Дори и двамата Диспенсър взеха участие в тази измама и като изразиха на кралицата преданите си чувства, я помолиха ведно с краля да им достави радостта да я видят скоро в Англия. Едуард натовари и епископ Уинчестър да използва влиянието си над кралицата.
Но на първи декември всичко се промени. В този ден Едуард бе обзет от свойствените му, внезапни и безумни пристъпи на гняв, криза на ярост, толкова неприсъща за крал, която му създаваше илюзията за авторитет. Уинчестърският епископ му бе предал отговора на кралицата: тя не желаела да се върне в Англия, защото се страхувала от домогванията на Хю-Младия. Била споделила опасенията си със своя брат, френския крал. Не беше нужно нищо повече. Писмата, които Едуард диктува в Уестминстър цели пет часа, без да си поеме дъх, щяха да предизвикат истинско смайване в европейските кралски дворове.
Но най-напред той писа на самата Изабел. Нямаше място сега за „сладко мое сърце“.
„Госпожо — пишеше Едуард, — много пъти ви подканихме, както преди, така и след полагането на клетва, да се върнете час по-скоро при нас, като преустановите всякакви извинения, заради голямото ни желание да бъдете до нас и голямата мъка от отсъствието ви.