Обстоятелството, че единствена Мао от всички перове бе изключена от тази кореспонденция, доказваше достатъчно, че е във връзка с Едуард, затова той не е сметнал за нужно да я уведоми за случилото се.
Като разпечата отправеното до него писмо, Робер страшно се развесели и отиде, смеейки се гръмко и удряйки се по бедрата, при братовчедка си, английската кралица. Чудесна история, съвсем по негов вкус! Значи крал Едуард изпраща вестоносци по четирите краища на кралството, за да уведоми всеки за съпружеските си разочарования, да защити любимия си приятел и да признае високо безсилието си да върне в домашното огнище съпругата си. Злочеста Англия! В какви меки ръце бе изпаднал скиптърът на Вилхелм Завоевател! След скарването на Луи Благочестиви и Алиенор Аквитанска не бяха чували по-забавно нещо!
— Сложете му рога, братовчедке — викаше Робер, — и то без да го щадите. Нека вашият Едуард да трябва да се превие надве, за да влезе през вратите на замъците си! Нали само това заслужава, братовчеде Роджър?
И той тупаше шеговито Мортимър по рамото. Заслепен от гняв, Едуард реши да си отмъсти, като конфискува имуществото на природения си брат граф Кент, както и на лорд Кромуел, командващ ескорта на Изабел. Но направи и нещо повече: подпечата декрет, който го правеше „губернатор и управител“ на владенията на сина му, актвитанския херцог, и поиска от негово име изгубените области. Или с други думи, направи невалиден и договора, уговорен от жена му, и кретвата, положена от сина му.
— Негова воля, негова воля — каза Робер д’Артоа, — още веднъж ще му отнемем херцогството или поне онова, което е останало от него. Арбалетите на кръстоносния поход взеха да ръждясват!
Съвсем не бе необходимо да свикват войската и да изпращат конетабъла, схванал се с възрастта. Двамата маршали, начело на постоянните войски, щяха да бъдат напълно достатъчни, за да понатупат в Бордьоле гасконските феодали, които имаха глупостта да останат верни на английския крал. Свикнали бяха вече с това и всеки път срещаха все по-малко противници.
Писмото на Едуард бе едно от последните, които граф дьо Валоа прочете, един от последните отгласи от светските ежби.
Монсеньор Шарл умря в средата на същия месец декември. Погребението му беше много тържествено и пищно, както целия му живот. Целият дом Валоа — в погребалното шествие най-добре пролича колко е многочислен и влиятелен, — цялото кралско семейство, всички сановници, повечето перове, кралиците-вдовици, Върховният съд, Сметната камара, конетабълът, докторите от университета, васалите на кралските му владения, клирът на църквите и абатствата, фигуриращи в завещанието, съпроводиха до църквата на францисканците тялото, олекнало от болестта и балсамирането, на най-бурния човек на своята епоха, за да почива между двете си предишни съпруги.
Вътрешностите му бяха отнесени, съгласно нареждането му, в абатството в Шаали, а сърцето, затворено в урна, бе предадено на третата му съпруга до деня, когато самата тя ще бъде положена в гроб.
Веднага след това в кралството настъпи изключителен мраз, като че ли костите на този кралски син, спуснати във френската земя, тутакси я бяха заледили. Хората от онази епоха лесно можеха да си припомнят годината на смъртта му, достатъчно бе да кажат: „Беше по време на големия мраз.“
Сена беше изцяло скована от ледове. Прекосяваха пеш малките й притоци, като например потока Гранж Батлиер. Кладенците бяха замръзнали и черпеха вода от цистерните не с ведра, а с брадви. Кората на дърветата в градините се пукаше, брястовете се разцепиха до сърцевината. И вратите на Париж пострадаха малко: камъните даже се пукаха от студ. Какви ли не птици, каквито никога не се виждат в градовете — сойки, свраки — търсеха храна по паважа на улиците. Торфът за отопление се продаваше двойно по-скъпо и по магазините не се намираха вече скъпи кожи. Нито едно коремче от сибирска катерица, нито една проста овча кожа. В бедняшките домове измряха много старци и деца. Краката на пътниците замръзваха в ботушите им. Вестоносците предаваха писмата с посинели пръсти. Всякакъв речен трафик бе преустановен. Ако някой войник бе така неблагоразумен да свали ръкавицата си, кожата на ръцете му полепваше по железните оръжия. Момчетиите се забавляваха, като караха селските идиоти да близнат острие на брадва. Но хората запомниха главно странната тишина: животът като че ли бе спрял.