— Така да е, месер Толомей. Ще трябва в такъв случай да се обърнем към други сдружения.
Толомей се усмихна. Какво си въобразяваше този млад рус мъж, преметнал крак връз крак, галещ нехайно главата на хрътката си? Щял да поиска заем от другиго? Толомей бе чувал над хиляда пъти тази фраза през дългия си жизнен път. Чудесна заплаха!
— Милорд, когато се касае до такива високопоставени длъжници като вашите кралски особи, навярно ви е ясно, че всички наши сдружения са уведомени и че никое друго сдружение нямала ви отпусне заема, който аз ви отказвам с голямо съжаление. Месер Бокачо, когото виждате, е представител на Барди при мен. Попитайте го!… Защото, госпожо… — Толомей се обръщаше все към кралицата — всички тези кредитни писма станаха голямо бреме за нас, нищо не ги гарантира. Отношенията ви с крал Едуард са такива, че той няма да гарантира дълговете ви! Нито вие неговите, струва ми се. Освен ако възнамерявате да ги поемете лично вие. Виж, в такъв случай, може би бихме могли да ви подкрепим.
Той затвори напълно лявото си око, скръсти ръце върху корема и зачака.
Изабел не разбираше много от финанси. Тя вдигна очи към Мортимър. Как трябваше да тълкува последните думи на банкера? Какво означаваше това внезапно предложение след толкова дългата реч?
— Обяснете ни, месер Толомей — каза тя.
— Госпожо — поде банкерът, — вашата кауза е справедлива, а тази на съпруга ви е крайно осъдителна. Целият християнски свят знае за лошото му отношение към вас, за порока, който осквернява живота му и за некадърните управници, които налага на поданиците си в лицето на омразните си съветници. А вие, госпожо, напротив, сте обичана, защото сте мила, и се обзалагам, че ще се намерят смели рицари във Франция и другаде, които ще бъдат готови да свикат опълченията си за вас и да ви върнат мястото, което ви се полага във вашето кралство… па макар и като свалят от трона английския крал, вашия съпруг.
— Месер Толомей! — извика граф Кент. — Нима за вас обстоятелството, че моят брат, колкото и да е омразен, е бил коронясан, няма никакво значение?
— Милорд, милорд — отвърна Толомей, — кралете са наистина крале само със съгласието на поданиците си. При това вие разполагате с крал, когото ще предложите на английския народ, младия аквитански херцог, който изглежда толкова умен за възрастта си. Аз съм бил свидетел на човешките страсти. Умея много добре да разпознавам някои връзки, които са неразривни и тласкат към гибел и най-могъщите владетели. Крал Едуард няма да скъса с Диспенсър. Но затова пък Англия е напълно разположена да приветствува всеки суверен, който би заместил некадърния крал и престъпния му антураж… Вие ще ми възразите естествено, госпожо, че ще трябва скъпо да платите на рицарите, изявили готовност да се сражават за вашата кауза. Ще трябва да им доставите конни амуниции, храна, развлечения. Но ние, ломбардците, които не можем да ви поддържаме в изгнанието ви, бихме могли все още да поддържаме армията ви, ако лорд Мортимър, чиято доблест е позната на всички, се съгласи да застане начело… и ако, разбира се, ни гарантирате, че ще поемете задълженията на крал Едуард и ще ги изплатите, когато успеете в начинанието си.
Едва ли можеше да се направи по-ясно предложение. Ломбардските сдружения предлагаха да заложат на жената срещу мъжа, на сина срещу бащата, на любовника срещу законния съпруг. Мортимър не се изненада, колкото би могло да се очаква, нито се престори на изненадан, когато отговори:
— Най-трудно ще бъде, месер Толомей, да се свикат опълченията. Това не може да се направи в изба. Къде да съберем хилядата рицари, които ще наемем? В коя страна? Не можем да ги свикаме във Франция, колкото и добре разположен да е крал Шарл към сестра си, кралицата.
Старият сиенец и бившият затворник на Едуард явно се бяха наговорили.
— Та нали младият аквитански херцог получи графството Понтийо, дадено в зестра на кралицата? Не се ли намира Понтийо точно срещу Англия в съседство с графството Артоа, където Монсеньор Робер, макар да не е негов притежател, има много сподвижници, както знаете, милорд, защото именно там се бяхте приютили след бягството си?
— Понтийо… — повтори замислено кралицата. — Какво ще кажете, Мортимър?
Макар да разменяха само мнения, предложението бе недвусмислено. Толомей беше готов да отпусне известен кредит на кралицата и любовника й, за да могат да посрещнат непосредствените разходи и да заминат за Понтийо, за да организират експедицията. После, през май, той ще им достави останалата крупна сума. Защо чак през май? Не може ли по-рано?
Толомей пресмяташе. Заедно с Барди той очакваше папата да изплати едно кредитно писмо. Щеше да помоли Гучо, който беше в Сиена, да отиде за тази цел в Авиньон. Наскоро, чрез един търговски пътник папата бе съобщил, че ще се радва, ако Гучо го посети. Трябваше да използват доброто разположение на светия отец. А и за Толомей това щеше да бъде повод, може би последният, да види племенника си, който много му липсваше.