Но дали наистина беше много късно вече? Дълбоко в себе си Гучо смяташе, че превъзхожда вуйчо си и че е способен за по-блестяща кариера. Защото, ако мисли трезво, добрият вуйчо Спинело развиваше най-обикновена търговия. Беше станал едва на стари години капитан на ломбардците в Париж. Той, разбира се, притежаваше здрав смисъл и ловкост, но не и изключителен талант. Гучо преценяваше това съвсем безпристрастно, сега, когато, минал възрастта на илюзиите, се считаше уравновесен и благоразумен. Да, сбъркал бе преди години. Нямаше място за заблуждение, злаполучната история с Мари дьо Кресе го бе накарала да се откаже от всичко.
Защото дълги месеци мисълта му бе заета само с това плачевно събитие, всичките му постъпки бяха ръководени от желанието да прикрие неуспеха си. Озлобление, разочарование, униние, неудобство да види приятелите и покровителите си след толкова безславната развръзка, мечти за разплата… Колко време бе похабил така, докато същевременно си устрои нов живот в Сиена, където можеше да представи любовното си приключение във Франция, както на него му е угодно. Ах, тази неблагодарна Мари няма представа каква блестяща кариера бе разбила, когато отказа тогава да избяга с него! Колко пъти в Италия бе мислил с горчивина за това! Но сега той щеше да си отмъсти…
Ами ако Мари неочаквано му каже, че винаги го е обичала, че го е чакала най-предано и че някакво ужасно недоразумение е било единствената причина за раздялата им? Ами ако това се окаже вярно? Гучо знаеше, че в такъв случай той няма да може да устои, че ще забрави укорите си, едва що изказал ги, и ще отведе навярно Мари със себе си в Сиена, в разкошния семеен дом, за да представи съпругата си на своите съграждани. И за да покаже на Мари този нов град, ех, не толкова голям колкото Париж или Лондон, но с по пищна архитектура, с градския си дом, изграден наскоро, чиито вътрешни фрески довършваше вече Симоне Мартини, с катедралата на черни и бели ивици, която щеше да бъде най-хубавата в цяла Тоскана, само да завършат фасадата й. Ах, какво удоволствие да споделиш онова, което обичаш, с любимата жена! И защо ли се е размечтал пред това калаено огледало, вместо да изтича в Кресе и да се възползва от вълнението, породено от изненадата?
Но после той размисли. Оскърбленията, предъвкани цели девет години, не можеха да се заличат веднага, нито пък страхът, който го бе подгонил от същата тази градина. Яростните крясъци на двамата братя Кресе, които искаха да го пребият… Ако не беше бързият му кон, той бе загубен. По-добре е все пак да изпрати сержанта с писмото на граф дьо Бувил. Така ще си придаде повече тежест.
Но дали след девет години Мари беше все още толкова хубава? Щеше ли да бъде пак така горд да го видят подръка с нея?
Гучо си въобразяваше, че е стигнал възрастта, когато човек се ръководи от разума. Обаче макар една бръчка да се врязваше между веждите му, той си беше все същият, все същата смесица от хитрост и наивност, от гордост и мечтателност. Защото всъщност годините малко променят природата ни и няма възраст, която да ни освободи от заблужденията ни. Косите побеляват по-бързо от слабостите ни.
Девет години мечтаеш за нещо. Копнееш и тръпнеш, всяка нощ молиш Богородица да го ускори, всеки ден заклинащ бог да го осуети. Вечер след вечер си се подготвял какво да кажеш, ако се сбъдне. Шепнел си всички възможни отговори на всички въображаеми въпроси. Предвидил си стотиците, хилядите начини, по които това събитие би могло да протече… То настъпва и те заварва неподготвен.
Така се чувствува Мари дьо Кресе тази сутрин, защото прислужницата й, някога довереница на щастието и трагедията й, й прошепна малко преди това, че Гучо Балиони се е върнал. Видели го в селото Нофл. Изглеждал като благородник. Ескортирали го кралски сержанти. Трябва да е пратеник на папата… Момченцата на площада гледали, раззинали уста, хамутите от жълта кожа с ключовете на свети Петър, извезани върху тях. Заради тази конска амуниция, подарък от папата на племенника на банкерите му, всички мозъци в селото бяха заработили.
И прислужницата е тук, запъхтяна, с блеснали от вълнение очи и зачервени страни, а Мари дьо Кресе не знае какво трябва да прави и какво ще направи.
— Роклята ми! — казва тя.
Думите дойдоха от само себе си, без да разсъждава, и прислужницата мигом я разбра, защото Мари има малко рокли и не може да иска друга освен онази, ушита навремето от хубавата копринена тъкан, подарена й от Гучо, роклята, която вадят всяка седмица от сандъка, изчеткват я грижливо, изглаждат гънките, проветряват я… Роклята, пред която Мари плаче понякога и която никога не облича.