Внезапно тя извика:
— Детето!
Защото Гучо ще иска да види момчето, което смята свое! Може би затова е дошъл?
Жано е там, в ливадата, която се вижда от прозореца, на брега на Модр, потока с жълти перуники по края, много плитък, за да се удави някой в него. Той си играе с най малкия син на коняра, с двете момчета на коларя и с дъщерята на мелничаря, кръгла като топка. Цял е изкалян — коленете, лицето, дори непокорният рус кичур над челото му. Той крещи. Момчето, считано за незаконнородено, за дете на греха и третирано така, има яки и розови крачета.
Но как е възможно всички — братята на Мари, селяните от имението, хората от Нофл — да не забележат, че Жано няма нищо общо със златистите, почти червеникави коси на майка си, а още по-малко с тъмните, едва ли не катранени коси на Гучо? Как не виждат, че с широкото си лице, бледосините доста раздалечени очи, брадичката, която ще стане голяма, сламенорусите си коси той е истински малък Капет? Крал Филип Хубави е негов дядо. Чудно е колко хората са слепи и виждат в нещата и хората само собствените си предварителни представи!
Когато Мари поиска от братята си да пратят Жано при монасите августинци от съседния манастир, за да се научи да чете и пише, те повдигнаха рамене.
— Като знаем да четем криво ляво, за какво ни е? Не можем да пишем, пък и не ни трябва — отвърна Жан дьо Кресе. — Защо искаш Жано да учи повече от нас? Това е добре за духовниците, а ти все пак не можеш да го направиш духовно лице, защото е копеле!
В ливадата с перуники детето неохотно тръгва с прислужницата, дошла да го вземе. Играеше на рицар с тояга в ръка и точно в този миг извършваше пробив в укрепленията в навеса, където зли хора бяха затворили дъщерята на мелничаря.
Но ето че братята на Мари се връщат от обиколката си из нивите. Прашни са, миришат на конска пот и ноктите им са черни. По-възрастният Жан вече е заприличал на баща им: стомахът му се е издул над колана, брадата му е рошава, а зъбите — развалени, като двата кучешки липсват. Чака война, за да прояви способностите си, и всеки път, когато заговорят пред него за Англия, крещи, че кралят трябва да свика войнството и рицари те ще покажат за какво са годни. Впрочем още не е рицар, но би могъл да стане при някой поход. Участвувал е само в затъналата в кал армия на Луи Вироглавия и не го извикаха за експедицията в Аквитания. Надяваше се известно време, докато монсеньор Шарл дьо Валоа кроеше планове за кръстоносен поход. Но монсеньор Шарл умря. Ах, този барон, виж, щеше да бъде славен крал!
По-малкият, Пиер дьо Кресе, остана по-слаб и по-блед, но също много небрежен към външността си. Животът му е смесица от безразличие и навик. Нито Жан, нито Пиер не се ожениха. Сестра им се грижи за домакинството, откакто майка им, госпожа Елиабел, почина. По този начин има кой да им сготви и да закърпи грубото им бельо, а и могат да нахокат при случай Мари, много по-лесно, отколкото биха си позволили със съпругата си. Ако панталоните им се скъсат, винаги могат да държат Мари отговорна, че не са си намерили подходяща жена поради позора, който навлече на семейството.
Иначе живеят доста сносно благодарение на пенсията, която граф дьо Бувцл редовно изплаща на младата жена уж защото била дойка на краля, както и благодарение на подаръците в натура, които банкерът Толомей продължава да изпраща на детето, което смята за свое внуче. Така че двамата братя имаха известна изгода от прегрешението на Мари.
Пиер познава в Монфор-Амори една вдовица, при която ходи от време на време и в тези дни се облича по-грижливо с гузно изражение. Жан предпочита да ловува само в собствените си земи и се чувствува господар, без да си дава труд, защото няколко момченца вече в съседните селца имат неговите черти. Но това, което прави чест на един благороден младеж, е безчестие за благородната девойка. Така си е, няма място за спор.
И Жан, и Пиер страшно се изненадаха, че сестра им се е наконтила с копринената си рокля, а Жано тропа с крака, защото го мият. Да не би да е празник, а те да са забравили?
— Гучо е в Нофл — казва Мари.
И отстъпва назад, защото Жан е в състояние да я зашлеви. Но не, Жан мълчи. Гледа я. И Пиер също, отпуснал ръце. Мозъкът им не е способен да реагира на неочакваното. Гучо се е върнал. Новината си я бива. И им са нужни няколко минути, за да я осъзнаят. Какви ли проблеми ще възникнат?… Те обичаха Гучо, не могат да отрекат, когато ходеха на лов заедно или им носеше соколи от Милано. Не забелязваха, че хубостникът прави любов със сестра им почти под носа им. После бяха готови да го убият, когато госпожа Елиабел откри прегрешението на сестра им. А малко по-късно съжалиха за буйствата си — след като отидоха в дома на банкера Толомей в Париж и разбраха, но с голямо закъснение, че щяха да запазят много по-добре честта си, ако оставеха сестра си да си отиде, омъжена за един ломбардец, отколкото да я държат при себе си като майка на дете без баща.