Нямаха много време да си задават въпроси, защото сержантът с ливрея на служител на граф дьо Бувил, яхнал червеникав едър кон и облечен с надризница от синьо сукно, назъбена покрая, влезе в двора на замъка, който тутакси се изпълни със смаяни лица. Селяните свалят капи. Детски глави се подават през открехнатите врати. Жените бършат ръце в престилките си.
Сержантът предава две писма на месир Жан — едното от Гучо, другото лично от граф дьо Бувил. Жан дьо Кресе приема важното и високомерно изражение на човек, който получава писмо. Смръщва вежди, издава напред устни и заповядва с висок глас да дадат на пратеника да яде и пие, сякаш е изминал петнадесет левги. После отива при брат си, за да чете. Двамата не стигат. Трябва да извикат и Мари, която по-добре се оправя с буквите.
И Мари започва да трепери, да трепери, да трепери.
— Нищо не разбираме, месир. Сестра ни внезапно се разтрепера, сякаш самият сатана се е явил пред нея, и направо отказа дори да ви зърне. А после веднага избухна в сълзи.
Двамата братя Кресе бяха доста объркани. Те бяха изчеткали ботушите си, а Пиер бе облякъл надризницата, която слагаше обикновено, когато отиваше при вдовицата от Монфор. Във вътрешното помещение на кантората в Нофл, пред един Гучо с навъсено лице, който дори не им предложи да седнат, те се чувствуваха гузни и разкъсвани от противоречиви чувства.
Два часа преди това, когато получиха писмата, си бяха въобразили, че ще могат да сключат чудесна сделка със заминаването на сестра си и признаването на брака й. Хиляда ливри в брой, толкова щяха да поискат. Един ломбардец е в състояние да им ги брои. Но Мари осуети надеждите им със странното си държане и с упоритото си нежелание да види Гучо.
— Опитахме се да я вразумим, макар да не е изгодно за нас, защото ако ни напусне, много ще ни липсва: тя води цялото ни домакинство. Но така или иначе, ние разбираме, че щом след толкова години идвате да я видите, значи тя наистина е ваша съпруга, дори ако сте се венчали тайно. Пък и мина толкова време…
Брадатият говореше и леко се оплиташе. По-младият само кимаше в знак на потвърждение.
— Казваме ви съвсем искрено — поде Жан дьо Кресе, — сбъркахме, като не ви дадохме сестра си. Но това не беше толкова по наше желание, колкото заради майка ни… Бог да я прости!… Тя не даваше да се издума… Всеки рицар трябва да признава грешките си и ако Мари пристъпи волята ни и ние носим известна отговорност. Трябва да заличим всичко това. Времето е господар на всички ни. Но сега ето че тя отказва. А бог ми е свидетел, че няма друг мъж в главата си, не! Затова не проумявам. Мозъкът на сестра ни е странно устроен, нали Пиер?
Пиер дьо Кресе кимна.
За Гучо беше прекрасно отмъщение да гледа разкаяни и заекващи тези двама младежи, които бяха довтасали преди години посред нощ с колове в ръце, за да го убият и го бяха принудили да избяга от Франция. Сега те желаеха само едно: да му дадат сестра си. Току виж, че почнат да го молят да приложи насилие, да отиде в Кресе, да наложи волята си и да предяви правата си на съпруг.
Само че зле познаваха Гучо и мнителната му гордост. Той пет пари не даваше за двамата наивници.
Единствена Мари имаше значение за него. А Мари го отблъскваше сега, когато той бе съвсем близо до нея, така готов да забрави всички предишни оскърбления.
— Монсеньор дьо Бувил трябва да е предполагал, че тя ще постъпи така — каза брадатият, — понеже ми пише в писмото си: „Ако госпожа Мари, както можем да се опасяваме, откаже да види месир Гучо…“ Знаете ли защо е писал това?
— Не, наистина не зная — отвърна Гучо, — но може да се допусне, че е говорила надълго и доста категорично по мой адрес с месир дьо Бувил, за да бъде толкова прозорлив!
— И все пак тя няма друг мъж в главата си! — повтори брадатият.
Гучо почувствува, че го обзема ярост. Черните му вежди се събраха в бръчката, врязана в челото му. Този път наистина всичко му даваше право да действува без никакви задръжки. Мари щеше да бъде наказана за жестокостта си с още по-голяма жестокост.
— Ами синът ми?
— Той е тук. Доведохме го.
В съседната стая детето наблюдаваше служителя, който пресмяташе, и се забавляваше с едно гъше перо. Жан дьо Кресе отвори вратата.