Изглежда, че му беше трудно да каже: „на сина ви“.
— Сбогом, мой малък принце — каза той, като още веднъж целуна Джанино. — Дали ще ви видя някога пак?
После се отдалечи много бързо, понеже сълзите напираха в големите му очи. Наистина беше мъчително за него, защото детето приличаше поразително на великия крал Филип!
— Ще се върнем ли в Кресе? — попита Джанино сутринта на 11 май, когато видя, че пълнят сандъците и куфарите.
Не бързаше като че ли кой знае колко да се прибере в имението.
— Не, сине — отвърна Гучо. — Най-напред ще отидем в Сиена.
— А майка ми ще дойде ли с нас?
— Не, не засега. Тя ще пристигне по-късно.
Детето се успокои. Гучо си помисли, че след като цели девет години бе лъган относно баща си, Джанино сега щеше да бъде тъпчен с нови лъжи относно майка си. Но можеше ли да постъпи другояче? Един ден ще се наложи може би да му внуши, че майка му е умряла…
Преди да тръгнат на път, Гучо трябваше да направи още едно посещение, най-ласкателно за самолюбието му, ако не най-важно: искаше да поднесе почитанията си на кралицата вдовица Клеманс Унгарска.
— Къде се намира Унгария? — попита детето.
— Много далеч, на изток. Трябва да се пътува много седмици, за да се отиде там. Малко хора са ходили.
— А защо тази госпожа Клеманс е в Париж, щом е кралица на Унгария?
— Но тя никога не е била кралица на Унгария, Джанино. Баща й е бил крал, а самата тя беше френска кралица.
— Значи тя е жена на крал Шарл Хубавелека?
Не, жената на краля беше госпожа д’Еврьо, която щяха да коронясат същия ден. Впрочем след малко щяха да отидат в кралския дворец, за да хвърлят поглед на церемонията в Сент-Шапел, та Джанино да отнесе със себе си един последен спомен, по-хубав от всички останали. Гучо, припреният Гучо, без капка досада или умора обясняваше на детското мозъче неща, уж очевидни, а всъщност непонятни, ако човек не ги знае отдавна. Така човек опознава света.
Ами тази кралица Клеманс, при която отиваха, коя бе тогава? И откъде я познаваше Гучо?
Разстоянието от улицата на ломбардците до Тампл през улица Стъкларска не е голямо и пътем Гучо разказа на детето как бе отишъл в Неапол с граф дьо Бувил… дебелия благородник, нали знаеш, при когото бяхме онзи ден и който те целуна… за да предложи на тази принцеса да се омъжи за крал Луи Х, който сега е мъртъв. Как самият той, Гучо, бил до госпожа Клеманс на кораба, който я отвеждал във Франция, и как едва що не загинал по време на голяма буря, преди да стигнат до Марсилия.
— И този медальон, който носиш на шията си, ми бе подарен от нея в знак на благодарност, задето я спасих от удавяне.
А после, когато кралица Клеманс имала син, избрали майката на Джанино за дойка.
— Майка ми никога не ми е казвала нищо! — извика изненадано детето. — Значи тя също е познавала кралица Клеманс?
Всичко това беше много сложно. Джанино би искал да знае дали Неапол е в Унгария. А и минувачите ги блъскаха. Много започнати изречения оставаха недовършени. Търговец на вода дрънкаше с ведрата си и прекъсваше отговора. За детето беше много трудно да подреди различните факти…
— Така че ти си млечно братче на малкия крал Жан Посмъртния, който умря на пет дни…
Млечен брат, това беше много ясно за Джанино. В Кресе постоянно се споменаваха тези думи. На село беше пълно с млечни братя. Но млечен брат на крал? Имаше за какво да си мисли. Защото кралят е голям и силен мъж, с корона на глава… Никога не бе предполагал, че кралете могат да имат млечни братя, нито даже че някога са били малки деца. Колкото до „посмъртен“… това бе още една странна дума, далечна като Унгария.
— Майка ми никога не ми е казвала нищо — повтори Джанино. И той като че ли се сърдеше вече на майка си, че е скрила от него толкова много удивителни неща.
— А защо мястото където отиваме, се нарича Тампл?
— Заради тамплиерите.
— А, да, зная! Те заплювали кръста, кланяли се на котешка глава и заразявали кладенците, за да владеят всички пари на кралството.
Той бе чул всичко това от сина на коларя, който повтаряше думите на баща си, а баща му от своя страна ги бе чул бог знае от кого. За Гучо не беше лесно в такава навалица и за толкова малко време да обясни на сина си, че истината не е така проста. Детето не разбираше също защо кралицата, при която отиват, живее при толкова лоши хора.
— Те не живеят вече там, figlio mio. Те вече не съществуват. Това е някогашната резиденция на великия магистър.
— На магистъра Жак дьо Моле? На него ли?
— Направи рога с пръстите си, направи рога, момчето ми, когато произнасяш това име!… Та значи орденът на тамплиерите бе премахнат. Те бяха изгорени на клада или изгонени, а кралят взе Тампл, който беше техен замък…