Госпожа Клеманс задаваше благовъзпитаните въпроси, с които коронованите лица поддържат разговора, когато нямат какво да кажат. Гучо напразно се опитваше да го насочи към общите им спомени, към Неапол и бурята. Кралицата го отклоняваше. Всеки спомен всъщност й беше мъчителен: тя пропъждаше спомените. А когато Гучо в желанието си да привлече вниманието й върху Джанино, подчерта: „Млечният брат на злочестия ви син, госпожо“, по красивото лице на Клеманс се плъзна едва ли не сурово изражение. Една кралица не плаче пред хората. Но наистина прекалено жестоко беше, макар не нарочно, да й представят живо, русо и свежо едно дете, на възрастта, която би имало нейното, сукало същото мляко…
Гласът на кръвта мълчеше, говореше само гласът на нещастието. Пък и денят бе може би зле избран: Клеманс щеше да присъствува на коронясването на третата френска кралица след нея! От учтивост тя си наложи да попита:
— Какво ще прави това хубаво дете, когато порасне?
— Ще държи банка, госпожо, така поне се надявам, като всички нас.
Кралица Клеманс мислеше, че Гучо е дошъл да предяви някое кредитно писмо или да получи парите за някоя златна купа или бижу, което е купила от вуйчо му. Така бе свикнала с подобни искания на доставчиците! Изненада се, когато разбра, че младият мъж бе дошъл само за да я види. Нима имаше още хора, които идваха да й поднесат почитанията си, без да й искат нещо — било изплащане на задължение или услуга?
Гучо каза на детето да покаже на Клеманс медальона на шията си. Кралицата не си спомняше вече и Гучо трябваше да й припомни посещението й в Марсилската болница. Тя си помисли: „Този младеж е бил влюбен в мен.“
Илюзорно утешение на жени, чиято любовна участ е секнала много скоро и които откликват само на прояви на чувства, които някога може би са вдъхнали!
Тя се наведе да целуне детето, но Джанино тутакси коленичи повторно и целуна ръката й.
Кралица Клеманс се огледа едва ли не машинално, за да му подари нещо. Забеляза една кутия от позлатено сребро и я подаде на детето.
— Ти сигурно обичаш захаросани бадеми. Вземи тази бонбониера и нека бог те закриля!
Време беше да отиде на церемонията. Тя се качи в носилката, заповяда да дръпнат белите завеси и бе обзета от такова мъчително съжаление за цялото си тяло, за гърдите, краката, корема, цялата тази ненужна красота. И най-сетне можа да заплаче.
Многобройната тълпа по улица Тампл се стичаше към Сена, към Сите, за да улови нещичко от коронацията. Тя навярно щеше да види само себе си.
Уловил Джанино за ръка, Гучо тръгна зад бялата носилка, сякаш бе част от ескорта на кралицата. Така можаха да прекосят Понт-о-Шанж, да се вмъкнат в двора на двореца и да наблюдават най-знатните благородници, които влизаха в парадни одежди в Сен-Шапел. Гучо разпознаваше повечето и можеше да ги покаже на детето: графиня Мао д’Артоа, още по-едра с короната си, граф Робер, племенникът й, който я надминаваше по ръст, монсеньор Филип дьо Валоа, сега пер на Франция с жена си, която куцаше. После другата кралица-вдовица, Жана Бургундска. Но коя беше тази млада двойка, приблизително осемнадесет и петнадесетгодишни, която идваше след тях? Гучо попита съседите си. Отговориха му, че това е Жана Наварска и съпругът й Филип д’Еврьо. Е, разбира се! Дъщерята на Маргьорит Бургундска беше вече петнадесетгодишна и омъжена на свой ред след толкова династически конфликти, възникнали около нея или заради нея.
Навалицата стана толкова голяма, че Гучо се принуди да вдигне Джанино на раменете си. Ама че тежеше това дяволче!
Ах, ето и кралица Изабел Английска, която се е върнала от Понтийо. Гучо я намери изненадващо непроменена след кратката им среща някога в Уестминстър, когато й бе предал едно писмо от Робер д’Артоа. Но той я помнеше по-висока… Редом с нея крачеше синът й, младият аквитански херцог. И всички протягаха шии, защото лорд Мортимър придържаше шлейфа на херцогската му мантия, сякаш бе пръв шамбелан на младия принц. Още едно предизвикателство спрямо крал Едуард. Лорд Мортимър имаше победоносно изражение, но все пак не чак толкова, колкото крал Шарл Хубави, който никога не бе сиял така: защото — както шушукаха всички — френската кралица бе бременна във втория месец. Най-сетне! Официалното й коронясване, отлагано досега, бе един виц признателност.
Джанино внезапно се наведе към ухото на Гучо:
— Padre, padre mio — каза той, — дебелият чичко, който ме целуна оизи ден, когато отидохме да го видим в градината му, е тук и ме гледа!
Милият Бувил, заклещен между сановниците! Какви ли неясни и смущаващи мисли се блъскаха в главата му, когато гледаше истинския френски крал, когото всички смятаха погребан в гробницата в Сен-Дьони, кацнал върху раменете на един ломбардски банкер, докато коронясваха съпругата на втория крал след него?