Монсеньор Робер д’Артоа се прибра в двореца си. Когато кралят бъде предупреден за бягството на сестра си, тя отдавна ще бъде вън от опасност, а на Мао ще трябва да сложат пиявици, за да не се задуши от прилив на кръв… „Ах, мръсницата!…“ Робер можеше да спи тежко като бик чак докато избият обедните камбани.
Четвърта част
ИЗНУРИТЕЛНАТА КАВАЛКАДА
I. ХАРИДЖ
Чайки кръжаха с крясъци, около мачтите, на корабите и дебнеха хвърляните в морето отпадъци. В залива, където се вливат едновременно Оруъл и Стауър, все по-ясно се виждаше пристанището на Харидж с дървен вълнолом и ниски къщи край брега. Две леки лодки вече бяха акостирали с отред стрелци на борда, които трябваше да разузнаят дали околността е спокойна. Брегът не изглеждаше охраняван. За миг на кея стана суматоха. Населението, най-напред привлечено от платната в открито море, се разбяга, щом войниците стъпиха на сушата, но скоро се успокои и пак се струпа.
Корабът на кралицата с дълъг флаг на задната мачта с извезани френски лилии и английски лъвове се носеше от вятъра. Зад него идваха осемнадесет холандски кораба. Екипажите, командувани от помощник-капитаните, прибираха платната. От хълбоците на платноходите се подадоха дълги гребла като внезапно разперени криле, за да улеснят акостирането.
Изправена на мостика, заобиколена от сина си принц Едуард, граф Кент, лорд Мортимър, месир Жак дьо Ено и няколко други английски и холандски благородници, английската кралица присъствуваше на маневрата и наблюдаваше все по-близкия бряг на кралството си.
За пръв път откакто бе избягал, Роджър Мортимър не бе облечен в черно. Не носеше тежката броня със затворен шлем, а доспехи за по-леки стълкновения — каска без наличник с прикрепена към нея стоманена мрежа и ризница, над която се развяваше надризница на червени и сини ивици, украсена с гербовете му.
Кралицата бе облечена по същия начин: тясното й бледо лице беше стегнато от стоманената мрежа, полите й бяха до земята, но бе обула метални гамаши като мъжете.
И младият принц Едуард бе във военни доспехи. Много бе израсъл през последните месеци и бе заприличал на мъж. Следеше с поглед чайките и му се струваше, че са същите, които придружаваха флота още от устието на Мьоз, със същите дрезгави крясъци, със същите лакоми човки.
Тези птици му напомняха за Холандия. Между другото всичко, и сивото море, и сивото небе с леки розови оттенъци, кеят с тухлените къщички, на който скоро щяха да слязат, зеленият вълнообразен, блатист пейзаж, разстилащ се отвъд Харидж — всичко извикваше спомена за холандската земя. Но дори ако пред очите му се простираше пустиня с камъни и пясък под палещо слънце, той пак — поради контраста — щеше да си мисли за местностите край Брабант, Остревант и Ено, които скоро бе напуснал. Защото монсеньор Едуард, аквитански херцог и английски престолонаследник, едва на четиринайсет години и девет месеца, се беше влюбил в Холандия.
А ето как бе станало това и какви забележителни събития се бяха отпечатали в паметта на младия принц. След като избягаха тайно от Париж в ранната сутрин, когато монсеньор д’Артоа бе разбудил съвсем ненавреме двореца, те побързаха, пришпорвайки дните, да стигнат, колкото може по-бързо, земите на Свещената империя, като най-напред се отбиха при месир Йосташ д’Оберсикур, който заедно с жена си посрещна много сърдечно и весело английската кралица и свитата й. Щом настани и подслони в замъка си тази неочаквана кавалкада, месир д’Оберсикур скочи на коня, за да предупреди в столицата Валансиен добросърдечния граф Гийом, чиято жена бе първа братовчедка на кралица Изабел. Още на другия ден се появи по-малкият брат на граф месир Жан дьо Ено.
Интересен човек беше той. Не външно, защото изглеждаше съвсем прилично, с кръгло лице и яко тяло, с кръгли очи, топчест нос над къси руси мустаци, но странен в държанието си. Защото щом се изправи пред кралицата, още преди да свали ботушите си, той коленичи на плочите и се провикна с ръка на сърцето:
— Госпожо, пред вас е вашият рицар, който е готов да умре за вас, дори ако всички други ви изменят. Ще използувам цялата си власт с помощта на приятелите ви, за да ви отведа, вас и сина ви, в кралство Англия и всички, които ще помоля, ще отдадат живота си и ще разполагаме с достатъчно воини, ако това е угодно богу.
За да му благодари за така спонтанно предложената помощ, кралицата понечи да коленичи пред него, но месир Жан дьо Ено я спря и като я взе в прегръдките си, я притисна до себе си и продължи, дъхайки право в лицето й:
— Да не даде бог английската кралица някога да бъде принудена да коленичи пред някого. Успокойте се, госпожо, и вие, и вашият мил син, защото аз ще удържа думата си.