Така че младежът щеше да извоюва правото си на любов и това заличаваше огорчението му, че ще трябва да се бие със собствения си баща.
Три месеца бяха изминали все така щастливо, безспорно най-хубавите месеци в живота на принц Едуард.
Енюйерите — понеже така се наричаха рицарите на Ено — се събраха в Дордрехт, на река Мьоз, красив град, странно прорязан от канали и басейн, в който всяка сухоземна улица минава над воден път, в който корабите, дошли от всички морета, както и плоскодънните шлепове без платна, които плаваха по реките, акостираха чак пред площада на църквите. Град с оживена търговия и големи богатства, където бароните вървяха по кейовете между денкове с вълна и сандъци с подправки, където миризмата на прясна и солена риба се носеше около халите, а моряците и носачите ядяха на самата улица хубавите светли калкани, току-що извадени от тигана, продавани на сергиите. След църковната служба във високата катедрала от червени тухли населението се стичаше да зяпа невиждания досега голям военен парад край самите им къщи! А мачтите на корабите се поклащаха, по-високи от покривите.
Колко дълги часове, колко усилия и викове бяха необходими, докато ги натоварят, издути като дървените холандски сабо, с всичко, което бе потребно на конниците: сандъци с въоръжения, брони, хранителни припаси, кухненски съдове, печки, по една налбантница на опълчение и сто ковачи с наковални, духала и чукове! После трябваше да качат едрите фламандски коне, с тежки крака и почти червен на слънцето косъм, с по-бледи, сякаш избелели, развяващи се гриви и огромни месести задници, лъскави като коприна, истински коне за рицари, върху които можеха да поставят седлата с високи облегала, да закачат мрежестите метални покривала и да настанят един рибар в бойни доспехи. Почти четиристотин ливри, които щяха да се понесат в галоп.
Имаше над хиляда такива коне, защото месир Ено бе удържал думата си и бе събрал хиляда рицари, придружени от щитоносците, прислужниците и слугите, общо две хиляди седемстотин петдесет и седем наемници според списъците, които водеше Жерар дьо Алспей.
Помещението на горната палуба бе отредено за едрите феодали, участвуващи в експедицията.
Дигнаха платната сутринта на 22 септември, за да използват теченията на равноденствието и плаваха цял един ден по Мьоз, докато хвърлят котва пред дигите на Холандия. Кресливи чайки кръжаха около корабите. На другия ден флотът пое в открито море. Времето изглеждаше хубаво, но ето че към края на деня задуха вятър напреко на курса им, срещу който с мъка се преборваха. Люшкани по морето, издълбано от огромни вълни, всички се измъчваха от морска болест и непреодолим страх. Рицарите повръщаха, наведени над перилата, ако успееха да стигнат до тях. Дори хората от екипажа не се чувствуваха добре, а конете, натъпкани в конюшните между двете иалуби, издаваха отвратителна миризма. Всяка буря е по страшна нощем, отколкото денем. Войсковите свещеници се молеха.
Месир Жан дьо Ено проявяваше удивителна смелост и внимание около кралица Изабел, прекаляваше дори малко, защото в някои случаи любезността на мъжете досажда на жените. Кралицата изпита едва ли не облекчение, когато месир дьо Ено се разболя на свой ред. Единствен лорд Мортимър като че ли устояваше на лошото време. Ревнивите мъже не страдат от морска болест, така поне се казва. Затова пък барон Малтравърс представляваше жалка гледка, когато се развидели. Лицето му бе по-издължено и по-жълто откогато и да било, косите — увиснали над ушите, надризницата цяла замърсена. Той бе седнал с разкрачени крака до едно навито на руло въже и простенваше при всяка нова вълна, сякаш тя му носеше смърт.
Най-сетне свети Георги се смили, морето утихна и всеки можа да се пооправи. После дежурните наблюдатели забелязаха английския бряг само на няколко мили южно от мястото, където искаха да пристигнат. Моряците се отправиха към пристанището на Харидж и кралският кораб с вдигнати весла докосна дървения вълнолом.
Младият принц Едуард Аквитански наблюдаваше през дългите си руси мигли всички предмети около себе си и всичко кръгло, червеникаво или розово — облаците, гонени от септемврийския вятър, ниските издути платна на последните кораби, задниците на фламандските дорести коне, бузите на месир Жан дьо Ено — му напомняше непреодолимо Холандия, страната на неговата любов.