— Дай да не говорим за нея. Искам да поговорим за теб. Кажи ми какво се случи в Маями.
Луси седна на килима, облегна се на канапето и се втренчи в огъня. Станах, отидох при барчето и й налях бърбън „Букър“.
— На всяка цена трябва да я видя, лельо Кей.
Подадох й чашата и пак седнах. Разтрих й раменете и тя се поотпусна, а гласът й стана сънен.
— Лежи там и не знае, че я чакам. Сигурно си мисли, че не бива да ме безпокои.
— Защо пък ще си мисли това, Луси?
Тя не ми отговори, сякаш омагьосана от пламъците и дима. Отпи от бърбъна.
— Докато карахме натам с лъскавия мерцедес последен модел — подхвана с глух глас, — Джо все ми повтаряше, че имала лошо предчувствие. Казах й, че си е нормално да имаш лоши предчувствия, ако ти предстои тежка акция. Дори го обърнах на майтап.
Луси отново млъкна и се загледа в пламъците, сякаш виждаше още нещо, освен тях.
— Стигаме вратата на апартамента, който онези копелдаци, наркопласьорите и търговците на оръжие, използват за сборен пункт — продължи тя нататък, — и Джо влиза първа. Вътре бяха шестима вместо трима. Веднага разбрахме, че са ни надушили, и аз си помислих, че зле ни се пише. Единият сграбчи Джо, допря пистолет до слепоочието й и я попита къде на Фишър Айланд е явката. — Тя въздъхна тежко и пак замълча, сякаш нямаше сили да продължи. Отпи от бърбъна. — Божичко, каква е тая дивотия! Блъсна ме право в главата.
— Хубаво е, но е силничко. Знаеш, обикновено не настоявам, но сега не е зле да пийнеш, за да те поотпусне. Остани известно време при мен — подканих аз.
— В службата бяха изпипали всичко, не трябваше да има издънки — простена момичето.
— Тези неща се случват, Луси.
— Трябваше да мисля бързо. Единственото, което ми хрумна, бе да се държа така, все едно изобщо не ми пука дали ще й пръснат мозъка на Джо. Ония й опряха пистолет в слепоочието, а аз, моля ти се, взех да разигравам театър — един вид, чудо голямо, че ще й теглите куршума, а копелдаците се сащисаха, не бяха очаквали такова нещо. — Пак отпи от бърбъна. Хващаше я бързо. — Отидох при онзи келеш, мароканеца, дето стискаше пистолета, и му заявих право в лицето да не се мотае, ами да й пръсне черепа, че тя е тъпа пачавра и ми е писнало да ми се пречка в краката. Но стори ли го сега, ще оплеска работата и ще забърка голяма каша. — Луси пак се взря с разширени очи, без да мига, в огъня, сякаш се мъчеше да си спомни нещо. — Изкрещях му: „Нима си въобразяваш, че не знаех как ще ни използвате и после ще извъртите тоя номер? За толкова загубена ли ме мислиш? Знаеш ли? Пропуснах да ви кажа, че господин Тортора ни каза да му правим компания — и си погледнах часовника, — трябва да идем при него точно след час и шестнайсет минути. Рекох, че няма да е зле да го позабавляваме човека, преди вие, калтаци с калтаци, да му се изтърсите, да му видите сметката и да му задигнете оръжието, паричките и кокаина. Какво ли ще стане, ако не идем в уречения час? Как мислите, няма ли да му кипне, а?“.
Не можех да откъсна очи от Луси. Образите ме връхлитаха от всички посоки. Представих си как племенницата ми е разигравала това опасно театро, как си е играла с огъня, видях я и в бойна униформа, по време на престрелка, а също и как кара вертолет или съставя компютърни програми. Спомних си какво сприхаво, буйно дете беше, как всъщност я отгледах аз. Марино беше прав. Луси наистина смяташе, че тепърва има да доказва много неща. Открай време вечно налиташе на бой.
— Съмнявам се да са се хванали на въдицата — продължи да разказва тя. — Затова и се обърнах към Джо. Никога няма да забравя как ме гледаше с долепен до слепоочието пистолет. Очите й. — Луси отново замълча. — Едни такива спокойни, понеже… — Гласът й потрепери. — Понеже искаше да ми покаже, че ме обича… — задави се Луси и се разрида. — Обича ме!? Искаше да го знам, защото беше убедена, че… — млъкна тя насред изречението. — Убедена беше, че с нас е свършено и ще умрем. И точно тогава й се развиках. Взех да я наричам тъпа патка и я шамаросах толкова силно, че чак ми изтръпна ръката. А тя ме гледа ведро, без да трепва, от носа и отстрани на устата й се стича кръв, цялото й лице е окървавено, кръвта капе от брадичката й. Дори не проплака. Беше се отпуснала като дроб, бе забравила ролята си, бе забравила на какво са я учили, всичко, което знаеше толкова добре. Сграбчих я. Повалих я с все сила на земята и й се метнах отгоре, разпсувах се, заудрях я с крясъци. — Луси избърса очите си и погледна право напред. — И най-ужасното, лельо Кей, е, че във всичко това има и зрънце истина. Бях вън от кожата си, задето е развяла белия байрак и се е предала. Беше готова, моля ти се, да легне там и да умре! Ама че работа!