Обхвана ги с длани. Исках да се любим необуздано и диво, така че да не се сещам за Бентън, който знаеше как бавно да ме размекне и да ме преведе през бурния океан на страстта.
Задърпах Тали към спалнята — бях къде-къде по-обиграна и опитна от него. Държах го във властта си и го направлявах. Радвах му се, докато останахме без сили и плувнахме в пот. Бентън го нямаше в оная хотелска стая. Но ако можеше да види отнякъде какво съм направила току-що, щеше да ме разбере и да ми влезе в положението.
Вече се свечеряваше, ние пиехме вино и гледахме как сенките по тавана се удължават, понеже слънцето се бе уморило от деня. Иззвъня телефонът, но аз не вдигнах. Марино заблъска по вратата и взе да ме вика с цяло гърло, аз се престорих, че ме няма. После телефонът зазвъни отново и аз поклатих глава.
— Ох, Марино, Марино! — простенах.
— Твоят телохранител.
— Този път се изложи — отбелязах, а Тали пак ме зацелува страстно. — Май ще се наложи да го уволня.
— Де да можеше!
— Кажи ми, че днес не съм извършила още едно престъпление. И твоето име, агент Тали, няма нищо общо с това, че някой иска да ми го върне тъпкано.
— Добре. Моето име няма нищо общо с това, че някой иска да ти го върне тъпкано. Но виж, за престъплението не знам.
Марино явно бе вдигнал ръце от мен и когато се свечери, се изкъпахме заедно с Тали под душа. Той ми изми главата и подметна на шега нещо за разликата във възрастта. Това според него било поредното проявление на желанието му да прави напук. Предложих му да идем да вечеряме.
— Какво ще кажеш за кафене „Рюнтс“? — попита той.
— Не съм ходила там.
— То е от заведенията, които французите наричат chaleureux, ancien et familial — старо, със задушевна домашна атмосфера. Намира се до „Опера Комик“, затова и стените са отрупани със снимки на оперни певци.
Сетих се за Марино. Трябваше да му кажа, че не съм се изгубила някъде из Париж.
— Ще идем пеш, много е приятно — допълни Тали. — Намира се на петнайсетина минути от тук. Най-много на двайсет.
— Трябва първо да намеря Марино — рекох аз. — Сигурно е в барчето.
— Искаш ли да го потърся аз и да го пратя при теб?
— Сигурна съм, че ще ти бъде изключително признателен — пошегувах се аз.
Но Марино намери мен, преди Тали да е намерил него. Още си сушах косата, когато нахълта като фурия в стаята ми — от изражението му разбрах, че е наясно защо не е могъл да ме открие.
— Къде се запиля, дявол те взел! — разфуча се Марино още от вратата.
— Бях в Института по съдебна медицина.
— Цял ден?
— Е, не цял ден.
Той погледна леглото. Ние с Тали го бяхме пооправили, но далеч не така добре, както сутринта камериерката.
— Отивам да… — опитах се да му обясня.
— С него — подвикна Марино. — Знаех си аз, че ще стане. Направо не мога да повярвам, че си паднала толкова ниско. Майко мила, пък аз си въобразявах, че стоиш над…
— Не ти влиза в работата — прекъснах го уморено.
Той препречи вратата с ръце на кръста — не ти трябва строга бавачка. Напуши ме смях.
— Ама какво ти става, бе жена! — възкликна Марино. — Седиш и ридаеш върху протокола от аутопсията на Бентън и след броени часове се изчукваш с някакво тъпо плейбойче! Толкова ли не можа да почакаш поне едно денонощие, докторке! Как ти даде сърце да постъпиш така с Бентън!
— Не крещи, за бога, Марино. Достатъчно си покрещяхме в тази стая.
— Как ти даде сърце! — повтори той и ме погледна погнусен, сякаш бях някаква уличница. — Получаваш писмото му, викаш мен и Луси, снощи си изплака тук очите и сега какво? Бух в леглото с първия срещнат! Сякаш това изобщо не се е случило. Да се въргаля, моля ти се, с някакъв женкар! С някакъв проклет пънкар!
— Напусни стаята, ако обичаш — писна ми накрая.
— А, без тия — заснова Марино напред-назад и ми се закани с пръст. — Иска ти се, ама аз не мърдам оттук. Щом толкова ти се чука с този никаквец, прави го пред мен, да ти погледам сеира. Защото знаеш ли? Просто няма да го допусна. Някой тук трябва да вземе нещата в свои ръце и както личи, се налага това да съм аз.
Продължаваше да кръстосва из стаята, а лицето му ставаше все по-мораво.
— Виж го ти него! — ядосах се накрая и аз. — За какъв се мислиш, бе Марино. Кой ти дава право да ми се бъркаш в живота?
— Ох, клетият Бентън. Добре че си умря човекът. Толкова си го и обичала. — Спря да обикаля и забучи пръст в лицето ми. — Мислех те за по-различна! Какви ли, интересно, си ги вършела, когато Бентън не е гледал! Я кажи да чуем. А аз, загубенякът, съм седнал да я съжалявам.