— Страхливо ли? Наричали са ме каква ли не, но не и страхлива.
— Ти си емоционална страхливка — отпи Джей така, все едно гасеше пожар. — Затова и си била с него. Той е бил безопасен. Пък ти си разправяй пак колко много си го обичала. Точно така, той е бил безопасен.
— Не говори за неща, за които не знаеш нищо — предупредих го разтреперана.
— Понеже те е страх. Страх те е още откакто е умрял баща ти, още откакто се чувстваш по-различна от другите, защото наистина си различна и това е цената, която хора като нас плащат. Ние сме по-особени. Сами сме и рядко си даваме сметка, че това е така, понеже сме по-особени. Все си мислим, че ни има нещо.
Оставих салфетката върху масата и изтиках стола на зад.
— Ето какъв ви е проблемът на вас, кретените, дето цял живот събирате сведения за другите — рекох тихо и спокойно. — Присвоявате си чуждите тайни, трагедии, радости, сякаш са си ваши. Аз поне имам свой живот. Поне не живея като воайор, чрез живота на хора, които не познавам. Поне не съм шпионин и съгледвач.
— И аз не съм шпионин — възропта Тали. — Такава ми е работата, трябваше да събера възможно най-много сведения за теб.
— И си я свършил изключително добре — подметнах аз, засегната. — Особено днес следобед.
— Моля те, не си тръгвай — рече нечуто той, после се пресегна и хвана ръката ми през масата.
Дръпнах се. Станах и излязох от ресторанта под погледите на хората по масите. Някой се засмя и подметна нещо, което и без преводач разбрах. От сто километра личеше, че красивият младеж и по-възрастната му любовница се карат. Или той може би й беше жиголо.
Наближаваше девет и половина и аз закрачих решително към хотела, докато всички останали сякаш едва сега излизаха да се поразходят из града. Една полицайка с бели ръкавици насочваше със свирка автомобилите, докато чаках с навалицата да прекося булевард „Капюсин“. Всичко наоколо бе огласяно от врява, въздухът бе озарен от студения светлик на месечината. Ухаеше на палачинки, на току-що изпечени кифли и кестени, и на мен ми се сви сърцето и ми се зави свят.
Бързах, все едно бягах от някого, но и понякога спирах на кръстовищата, защото ми се искаше да ме настигнат. Тали не ме последва. Стигнах задъхана и кисела в хотела — хич не ми се искаше да се срещам с Марино и да се връщам в стаята.
Спрях такси, понеже трябваше да свърша още нещо. Реших да го направя сама, във вечерния мрак, защото бяха паднали всичките ми задръжки и бях отчаяна.
— Да, госпожо? — попита ме шофьорът и се извърна към мен.
Имах чувството, че се разпадам на парченца.
— Говорите ли английски? — попитах аз мъжа.
— Да.
— Познавате ли града? Можете ли да ми обясните какво виждам?
— Какво виждате ли? Сега ли?
— Да, докато карате — потвърдих аз.
— Да ви бъда нещо като екскурзовод ли? — учуди се той. — Не, но живея тук. Къде искате да отидете?
— Знаете ли къде се намира моргата? На брега на Сена, при Лионската гара.
— Искате да отидете там? — ахна той и докато чакаше да се влее в потока от коли, се обърна и ме изгледа смаяно.
— Да, точно там. Но първо искам да ида на остров Сен Луи — обясних му аз и отново огледах улицата да не би Тали също да се е върнал, ала надеждата помръкна точно както и дневната светлина.
— Моля? — изсмя се човекът, сякаш съм най-голямата откачалка, която е срещал. — Искате да идете до моргата и до остров Сен Луи. Не виждам връзката. Да не е умрял някой богаташ?
Вече ме дразнеше.
— Много ви моля, карайте — рекох му.
— Ама, разбира се. Както кажете.
Гумите изскърцаха по плочника, отражението на уличните лампи върху Сена наподобяваше пасажи сребърни рибки. Изтрих парата по стъклото на прозореца и видях как минаваме по мост Луи-Филип и излизаме на острова. Начаса разпознах прелестните жилищни сгради от XVII век, където навремето са живеели благородниците. Бях идвала тук и преди, с Бентън.
Двамата се бяхме разхождали по тесните калдъръмени улички и бяхме чели плочите по някои от стените, върху които пишеше кой е живял в сградата. Бяхме седели в кафенетата на открито и отсреща, в Бертийон бяхме яли сладолед. Помолих шофьора на таксито да обиколи острова.
Накъдето и да се обърнех, виждах великолепни жилищни сгради от разяден от годините пясъчник, балкони с перила от черно ковано желязо. Прозорците светеха и през тях се виждаха библиотеки и прелестни картини, но не и хора. Сякаш каймакът на обществото, който живееше тук, бе невидим за нас, обикновените простосмъртни.