— Чували ли сте някога за семейство Шандон? — попитах аз шофьора.
— То оставаше да не съм чувал! — отвърна той. — Искате ли да видите къде живее?
— Да, ако обичате — рекох му със свито сърце.
Той подкара по Ке д’Орлеан, покрай къщата, където на втория етаж е издъхнал Помпиду и където щорите и досега бяха спуснати, после зави по Ке дьо Бетюн, към източния край на острова. Бръкнах в дамската чанта и извадих шишенце с болкоуспокоително „Адвил“.
Таксито спря. Усетих, че шофьорът не иска да се приближава повече до къщата на Шандон.
— Завийте ей там, на онзи ъгъл — посочи той — и продължете по Ке д’Анжу. Ще видите резбована порта с изображения на кози. Това е гербът на Шандонови. Дори улуците завършват с кози глави. Наистина си е внушително. Няма как да не ги забележите. И не ходете на моста откъм десния бряг — предупреди ме човекът. — Под него е свърталището на бездомниците и на хомосексуалистите. Опасно си е.
Сградата, където родът Шандон живееше вече от столетия, представляваше четириетажна постройка с множество капандури, комини и oeil de boeuf, или кръгъл прозорец на тавана. Входната врата бе от тъмно дърво, богато украсено с дърворезба с изображения на бързоноги кози, точно както ми бе обяснил и шофьорът, дори водосточните тръби завършваха с кози глави.
Настръхнах цялата. Спотаих се в здрача и се вторачих в това леговище, където се бе пръкнало чудовището, представящо се за Върколака. Виждах през прозорците светещи полилеи, лавици, отрупани със стотици книги. Сепнах се, когато зад стъклото внезапно изникна жена. Беше много дебела. Бе облечена в тъмночервена роба от атлаз или коприна с широки ръкави. Загледах я като омагьосана.
Лицето й беше напрегнато, устните й мърдаха бързо, жената явно говореше на някого и след миг се появи прислужница с малък сребърен поднос, върху който имаше чаша ликьор. Госпожа Шандон, ако това наистина беше тя, отпи от чашата. Запали със сребърна запалка цигара и се скри.
Забързах към края на острова само на пресечка от къщата и от малкия парк там съгледах в далечината смътните очертания на моргата. Беше само на няколко километра нагоре по реката, от другата страна на мост Сюли. Погледнах Сена и си представих как убиецът, син на онази дебелана, която току-що бях видяла, се къпе от години гол тук, без тя и да подозира за това, и как лунната светлина блести по дългите белезникави косми, с които е покрито тялото му.
Представих си как излиза по мръкнало от аристократичния си дом, как идва в този парк и се гмурка във водата, за която вярва, че ще го изцери. Колко ли години се е къпал в ледената мръсна река? Дали се е скитал по десния бряг, където се навъртат хора, точно толкова отчуждени от обществото, както и той? Може би дори е общувал с тях.
От улицата се слизаше на кея по стълби, мътната вода с едва доловимия мирис на канализация се плискаше досами плочника. От обилните дъждове Сена бе придошла, течението й беше много бързо и тук-там се мяркаше по някоя патица, макар че, доколкото си спомнях, патиците не плуваха нощем. Железните газови лампи хвърляха върху водата отблясъци, които очертаваха златисти рисунки.
Махнах капачето на шишенцето и изсипах хапчетата. Слязох предпазливо по хлъзгавите каменни стъпала на кея. Водата се плискаше досами нозете ми; изплакнах флакончето и го напълних с ледена вода. Пак завъртях капачето и се върнах при таксито, като погледнах няколко пъти къщата на Шандонови — очаквах едва ли не оттам да изскочат бандити, които да ме сподирят.
— Закарайте ме при моргата, ако обичате — казах аз на шофьора.
Вече беше тъмно, покрай нас профучаваха автомобили, по които се отразяваха уличните лампи.
— Спрете на паркинга отзад — обясних на човека.
Той зави по Ке дьо ла Рапе и излезе на площадчето зад моргата, където през деня бях видяла спрените камионетки и покрусеното семейство, седнало на пейката. Слязох от таксито.
— Чакайте ме тук — помолих шофьора. — Ей сега се връщам.
Лицето му беше бледо като платно и когато се взрях в него, видях, че е набраздено от бръчки и няколко зъба липсват. Мъжът явно беше притеснен, оглеждаше се трескаво, сякаш се двоумеше дали да не отпраши и да се махне час по-скоро оттук.
— Не се притеснявайте — казах му аз и извадих от дамската си чанта тефтер.
— А, значи сте журналистка — поуспокои се човекът. — Работите върху материал.
— Да, нещо такова.
Ухили ми се, надвесен през прозореца със смъкнато до средата стъкло.